Джуд Деверо - Спомен

— Да, разбира се — заговорих вече с нормален глас, отказвайки се от шпионските си методи. — И мислиш ли, че можем да отидем тази вечер? Искам да кажа — ако нямаш нищо против?

Не исках да тръгна сама, защото един Господ знаеше къде ще се озова. На теория говорех английски, но вече се сблъсках с няколко градинари, които ми отвръщаха на такъв английски, че на мен ми звучеше като арабски — толкова не ги разбирах. Затова ми се щеше да има някой с мен.

— Тавей няма да е вкъщи тази вечер, така че можем да отидем където пожелаем — съгласи се Елън.

Все още се чувствах доста глупаво, но се уговорихме кога да тръгнем. Оказа се, че Катрин винаги е проявявала интерес към медиуми, гадатели и разкошните бижута и украшения на Фаберже, така че желанието ми да видя Джамал никак не я изненада.

Опитвали ли сте да опишете що е това прераждане на мъж от времето на Едуард VII? Мисля, че по-лесно щях да обясня какво е компактдиск. Мъжът, който се представи с името „Джамал“, симулираше старост, за да внуши мисълта, че е натрупал мъдрост. На мен обаче ми беше ясно, че е млад шарлатанин, тоест разновидност на онова, с което днес е пълен Бруклин. Помадата, която бе използвал да потъмни кожата си, се бе размазала от потта му по време на сеанса.

— Живели сте и друг път? — озадачи се той и аз разпознах себе си отпреди известно време. Веднага започна да съобразява как да използва чутото в следващото си изпълнение. Не че темата за прераждането е била напълно непозната по времето на Едуард VII; просто този мъж никога не бе чувал за нея. Съмнявах се, че беше чел много, а и нямаше телевизия, за да го образова набързо. За миг се замислих колко много информация всъщност попиваме в съвременния свят благодарение на средствата за масово осведомяване.

— Искаш да те върна в един от миналите ти животи? — Той ме огледа от глава до пети. — Ще бъде жалко да се лишим от цялата тази прелест.

— Слушай, хлапе — срязах го аз от позицията на своите тридесет и девет години, — не пипай стоката. Искам от теб едно единствено нещо.

Той се ухили.

— Дадено, но ще ти струва десет лири. Заради частното представление, така да се каже.

Горката малка Елън, която се навърташе наоколо. Разкъсваше се от противоречия: от една страна, се ужасяваше, че е зад кулисите на такова долно място като театър, а от друга — преживяването я изпълваше с възторг. Протегнах ръка към нея да ми даде пари, защото нямах.

Само петнадесет минути по-късно — в това време Елън бе изприпкала, за да заеме пари от кочияша на Тависток — се озовах изтегната върху някаква маса и младият човек се зае да ме доведе до транс. „Единственото, което трябва да направиш, е да искаш да се потопиш“ — ми бе казала Нора, а аз наистина желаех да го сторя. Изключително много. Представих си моя апартамент с бялото спално бельо. Мислех си за компютъра, за Дариа, за Мили, за филмите. Опитвах се да си припомня всичко, с което животът в Ню Йорк ме привличаше.

Но вместо това усещах, виждах и чувствах единствено Тависток. Очите му. Ръцете му. Спомних си какво изпитвах, когато ме целуна. Не можех да забравя колко ме привлича, как съм готова да го следвам където и да отиде. Замислих се как се чувствах, когато бях с него — сякаш трябваше да бъда именно там. Мразех го; той бе непоправим, жалък и незаслужаващ, но вътре в себе си имах чувството, че е мой. Как така някоя друга жена щеше да го притежава? По-скоро бях готова да го убия със собствените си ръце, отколкото да позволя това.

— Ще се върнеш там, където всичко е започнало — нареждаше мъжът, а аз усещах как се унасям. — Ще се върнеш в началото.

Да, помислих си аз — в началото; в Ню Йорк, откъдето тръгнах.

Усетих как духът ми започва да се отделя от тялото на лейди дьо Грей, и отново изпитах същото плаващо усещане. Усмихнах се. Връщах се към… Кое бе онова име, за което си спомних, когато хипнотизатора на Мили ме потопи? Тали. Да, това беше. Връщах се при Тали.

Изведнъж осъзнах, че това, което върша, е нередно. Някакъв глас в мен — не беше ли на Нора? — ми крещеше, че има нещо нередно. Не, помислих си, не искам да се върна в началото. Желая да съм в 1994 година. Не искам началото! Отворих уста, за да протестирам, но открих, че вече не съм свързана с тялото си. Опитах се да се намъкна обратно в тялото на лейди дьо Грей, но се оказа, че не мога да мръдна.

Бавно започнах отново да усещам… Какво усещах? Усещах, че съм притисната и че трябва да изляза. Трябваше. Трябваше. Трябваше. Щях да умра, ако не изляза! В следващата секунда изпитах чудноватото усещане, че съм на път да се родя.