Джуд Деверо - Спомен

— Катрин, ожених се заради парите ти. Използвах ги да сложа покрив на къщата си, да напълня обора с коне. Сега искам да се сдобия с няколко сина, а не мога да ги получа от теб. Ще говоря с адвокатите си утре и ще сложа край на тази женитба-фарс. — И ме дари с още един презрителен поглед: — Повече никога не опитвай подобно нещо. Няма никакъв резултат, а такова поведение само те унизява.

Напусна стаята и затвори вратата.

Бях направо потресена, за да мога да разсъждавам. Да дойда на себе си след срещата с него бе все едно да се възстановя след двуседмичен грип. Чувствах се слаба, беззащитна, уморена, а някъде вътре в мен лейди дьо Грей нареждаше: „Казах ти, че ще стане така. Казах ти.“

Може и да ме е предупредила, може би трябваше да се вслушам в съвета й, но смятах, че всичко е ужасно несправедливо. Не бях сторила нищо нередно. Аз, искам да кажа, Катрин — само беше написала няколко пикантни писма и доколкото се познавах — познавах нея, — беше го сторила, за да привлече вниманието му. И тя ли бе толкова увлечена по него, колкото и аз? При тази мисъл усетих как духът й се свива. Тя го обичаше извънредно много. И което бе по-лошото — същото важеше и за мен. Не се съмнявах, че ако се върне, ще се отпусна на леглото и ще го приема с отворени обятия.

— Но в същото време го мразя — произнесох на глас.

Как да не мразиш мъж, готов чрез развод да съсипе живота на една жена, защото не може да се люби с нея? Мразех го и за отвратителните неща, които ми наговори.

В главата ми прокънтяха думите на Нора: „Любов. Омраза. Това е едно и също.“

— Обичам го и го мразя — продължих аз и усетих, че Катрин се съгласява с мен. „Истинската омраза — бе казала Нора — е обратната страна на любовта.“ Сега най-накрая разбрах какво е имала предвид и ми се щеше да не го бях проумявала.

Вероятно съм заспала, а когато се събудих, знаех, че съм плакала. Бях плакала за онова, което загубих и което никога нямаше да намеря. Защо не бях оставила всичко на мира и не се бях омъжила за добрия безобиден Стивън?

Гладът ме накара да напусна леглото и стаята. Къде бяха изчезнали прислужничките, които носят на господарките си подноси с храна? Всъщност какво бе станало с моята сръчна и мълчалива прислужничка? Според информацията ми за времето на Едуард VII вероятно бях пропуснала часа за хранене и следователно нямаше да ям.

Бях склонна да сменя претрупаната с волани роба, но нямаше начин да се напъхам в някоя рокля на лейди дьо Грей без зверски стегнатия корсет и понеже не беше абсолютно наложително да се преоблека, не изпитвах мазохистично желание да го надяна. Стаята беше тъмна и един поглед към прозореца ми подсказа, че навън е нощ.

Отворих вратата и в слабо осветения коридор пред мен изникна жена със свещ в ръка. Тя я доближи толкова близо до лицето ми, че се изплаших да не ме опари.

— Той е мой — заяви тя. — Ти няма да го имаш. Никога.

Обърна се и побягна, а дългите й черни поли шумоляха подире й.

Ако бе по-млада, щях да реша, че е плодовитата Фиона, но тя бе на възрастта на майка ми, макар и с идеална кожа и пощадено от бръчки лице — ефект, осигурен от влажния английски климат. На младини вероятно е била направо красива, ала сега лицето й бе загрозено от очевидната ненавист към мен.

— Чувствам се като в готически роман — обявих на глас и си казах: „Иска ми се да съм у дома.“ — Като чу това, лейди дьо Грей зачурулика някъде вътре в мен, че и тя желаела да дойде. Не се стърпях да не се изсмея на подобно хрумване.

Доверих се на носа си, за да ме насочи към някаква храна. В изящно подредена трапезария, осветена със свещи, открих моя обичан/омразен съпруг, разположил се като на истински пир. Нагъваше, сякаш утре идва краят на света.

Ами, разбира се, помислих си аз, нали сме сродни души. Всеки стрес ме кара да се насоча към кухнята.

— Имаш ли нещо против? — попитах аз. Изчаках да ми направи знак с ръка, и седнах от дясната му страна. Натрупах в чинията си камара по-висока от неговата. Той дори не трепна. Хайде да видим как ще се намъкне лейди дьо Грей в корсета си след като аз приключа с тялото й.

— Разкажи ми за писмата — помолих с пълна уста.

— Защо аз да ти разказвам за твоите писма? — последва не особено услужливият отговор.

— Загубих си паметта. Идвам от бъдещето, а духът ми се всели в тялото на твоята съпруга, така че всъщност съм друг човек.

— О, Катрин, твоите истории ще ми липсват.

Не казах нищо.

— Добре — съгласи се той. — Ще играя играта. Според мен не си искала да бъдат изпратени. Вече ми е ясно. — Тук той ме погледна. Може би все пак се бе изненадал, че съм девствена. — Откъде научи всички неща, които пишеш за… любовта?