Джуд Деверо - Спомен

— Но разводът ще накара обществото да ме отхвърли. Никой мъж няма да иска да ме вземе.

— Да си мислила, преди да ме направиш за посмешище пред цяла Англия.

— И как го постигнах? — полюбопитствувах, а гневът ми нарастваше с всяка секунда.

Той вече си бе избрал следващата булка, съпругата му бе девствена, а аз щях да бъда наказаната.

— С твоите похотливи писма! — последва ядосаният отговор. — Като съобщи на света, че си се любила с всички мъже в Англия, начело с краля. Не желая да бъда рогоносец.

— Рогоносец! Луд ли си? Не съм се любила с други мъже. Лекарят потвърди, че съм девствена. Можеш да обявиш пред всички, че писмата не отговарят на истината. Знаеш, че разполагаш с доказателство, че не съм се любила с нито един мъж.

Очите му станаха още по-черни.

— Да обявя на света, че съпругата ми е девствена? Моята съпруга!

Не можех да повярвам на ушите си.

— Искаш да се разведеш с мен, да ме превърнеш в несретница и да ме изриташ от обществото, макар да знаеш, че съм невинна?

Погледът му бе достатъчно красноречив. Да, той щеше да направи точно това.

През целия този разговор Катрин витаеше наоколо и ме осведомяваше колко пагубно може да й се отрази един развод. Той щеше да разруши живота й, а неговият щеше да остане непроменен; той притежава парите и благородническата титла. Тази несправедливост доста ме ядоса. Погледнах към него с лицемерна любезност:

— Защо не си й… ми… отнел девствеността? Не можеш да го направиш, а не желаеш да се разбере, така ли? Казвал ли си на скъпоценната си Фиона, че си полумъж?

Никога не бях докарвала мъж до сексуален бяс. Ако бях героиня от любовен роман на автор отпреди десетина години, щях да се озова върху леглото с вдигнати поли. Аз обаче винаги съм се съпротивлявала срещу изнасилването в любовните романи. Спомням си втория си роман. Редакторката (тогава не беше Дариа) каза: „Опасявам се, че не можем да го публикуваме, защото героят не изнасилва героинята и читателките няма да знаят на какво е способен.“ Избухнах в сълзи: „Тогава ще трябва да си намеря друго издателство. Ако я изнасили, той няма да е никакъв герой.“ Сега звучи логично, но по онова време беше революционно. Издателката все пак пусна романа, но ме предупреди да не се надявам на големи продажби. Романът обаче се разграби като топъл хляб, а редакторката сега работи за един издател на порнографска литература.

Това, което в момента обаче ми се случваше, беше истинско, а аз не контролирах напълно положението. Сложих ръка на гърлото си и се опитах да се отдръпна от него. Гледаше ме изпепеляващо и сърцето ми подсказваше, че иска да ми докаже способностите си, нереализирани до този момент.

Предусетих, че нищо няма да се случи. Прекалено много държеше на честта си, за да удари жена, а нещо го възпираше от изнасилването. Понякога мисля, че у мен се е вселил дявол. Червенокожо дяволче със заострена опашка — седи на дясното ми рамо и ме ръга да върша отвратителни неща. Усещах как клетата девствена Катрин се гуши в мен, ужасена от този човек, и бях възмутена от цялата несправедливост на онова, което един мъж може да направи на една жена. Изправих се срещу него предизвикателно.

— Не можеш, нали? — надсмях се аз. — Какво ще ти помогне, ако се разведеш и се ожениш за Фиона? Щом не можеш с мен, значи няма да можеш и с нея.

Веднага разбрах, че сбърках. От ярост лицето му се изкриви. Какво ли мислеха мъжете от времето на Едуард VII по въпроса за побой на съпругата?

Трябва да отбележа, че не направи опит за физическа разправа. Обърна ми гръб, но виждах, че се тресе от гняв.

— Много си позволи — прошепна той и аз разбрах, че има „проблем“.

Средствата за масово осведомяване в Америка са ни научили да се чувстваме виновни, ако не се отнасяме с разбиране към проблемите на другите. Затова, дори да беше негодник, го съжалих. Импотентността е тровила много мъже, без значение кога са живели.

Застанах до него.

— Виж… Понякога за тези неща има причини… Може да са от физическо или психологическо естество. Ако си поговорим, можем да открием причината за твоята… твоята неспособност, а откривайки причината, ще разрешим проблема. И после според мен това не те прави по-малко мъж и не мога…

Смехът му ме накара да спра. Ненавиждам да ми се присмиват. И особено ненавиждах самодоволния, снизходителен начин, по който той ми се присмиваше.

— Какво дете си — отбеляза той. — Какво невинно дете.

Самодоволно не е точната дума, изразяваща отношението му.