Джуд Деверо - Спомен

— Секса ли имаш предвид?

Той трепна. Според мен Катрин никога не бе произнасяла тази дума, ако въобще я знаеше.

— Бива ме да правя справки — обясних аз. — Много съм добра. Каквато и информация да ми трябва, знам как да я намеря. На кого съм писала тези пикантни писъмца?

— Изглежда, на половината мъже в Англия. Някои от писанията ти са попаднали в редакцията на вестника. Кралят обяви, че не ни познава. Опасява се от нови скандали.

— Разбирам. И нямаш никаква представа кой все пак ги е изпратил на мъжете и в редакцията?

Сви рамене, за да покаже, че не само не знае, но и не го интересува.

— Възможно ли е да съм ги написала, за да предизвикам ревността ти? Искала съм да ги видиш само ти й никой друг?

Точно така щях да накарам някоя от моите героини да се държи, ако трябваше да привлече вниманието на героя. Но, от друга страна, никога не бях имала герой който да има неговия „проблем“. Всичките мои герои бяха неимоверно мъжествени и обръщаха огромно внимание на героините.

— Не е важно защо си ги писала, нито пък кой ги е изпратил. Важното е, че е сторено. За мен е въпрос на чест да се разведа с теб.

Продължавах да ям. Само ако можех да опиша как се чувствах в негово присъствие. Неговите приказки ми се струваха най-долното, най-мръсното нещо, което някога бях чувала. Никой от моите герои не се държи така. При моите герои, след дълги години брак, героинята го е дарила с три деца и чака четвърто. Ненавиждах го, но същевременно исках да бъда с него. В него имаше нещо, което ме изпълваше. Не че ме правеше щастлива; далеч не беше така. Но когато бях до него, имах чувството, че да, тук ми е мястото. Как можеше да иска да ме отпрати?

— Никога не съм обичала друг — чух се да прошепвам нежно. — Никога в живота си не съм обичала някого, както обичам теб.

— Да — съгласи се той. — Знам.

— Тогава защо постъпваш така с мен? — Стараех се да не се разплача. Не исках!

— Не сме подходящи един за друг. Има нещо сбъркано между нас.

— Не се ожени за мен само заради парите ми, нали?

— Разбира се, че не! — сряза ме той гневно, сякаш аз го бях измислила.

— Но ти каза…

— Ти каза, че си се любила с всички мъже в Англия! Как можа да сториш това с мен, Катрин? Как? Бяхме се разбрали, че е по-добре да се разведем без много шум, но ти написа проклетите писма. Господи! Защо някой не ти отнеме перото? Не съм виждал друг да съчинява такива лъжи, когато е с перо в ръка.

— Може би трябва да пиша романи.

— Непрекъснато си настроена да се шегуваш. Само че на мен ми омръзна. Този път прекали. Утре е шести, а на десети трябва да отида до Лондон. Тогава…

Сепнах се. Защо не се бях сетила да погледна в някой календар коя дата сме днес?

— Шести кой?

— Юни, разбира се. Искаш ли да те осведомя и за годината — полюбопитства той високомерно.

— Няма да ходиш до Лондон — обявих аз тихичко. — На осми юни ти и аз ще загинем заедно. Или поне аз ще загина. Тялото ми никога няма да бъде открито.

За миг той ме погледна изпитателно. След това отметна глава и се разсмя:

— Катрин, наистина ще ми липсваш с твоите истории. Наистина ще ми липсват. Твърде много ме забавляваше през всичките тези години.

Първоначалният ми импулс бе да го увещавам да ме послуша, но вътре в мен лейди дьо Грей ме уверяваше, че е опитала всичко, за да го накара да я чуе, ала той все отказвал. След като бях писала писма, в които твърдях, че съм се любила с повечето мъже в Лондон, докато всъщност бях девствена, нямаше как да се кандидатирам за титлата най-честен човек.

Докато разсъждавах върху това, той сложи лакти на масата и се взря в мен.

— Добре, разкажи ми. Знаеш, че никога не съм устоявал на твоите истории.

Пооперих се, като го чух. Мъж, който не може да устои на моите истории? Стивън ме слушаше възпитано, но никога истински не му допадаха разказите ми за рицари на коне, втурнали се да спасяват благородни дами — или обратното, както беше в повечето от моите романи.

Разказах му всичко: че сме сродни души, и му обясних какво означава. Признах му, че съм дух от бъдещето в тялото на съпругата му и че трябва да променя омразата и гнева, натрупани помежду ни, за да съм щастлива в живота си през 1994 година.

Слушаше, сякаш има достатъчно опит в подобни истории, и когато приключих, леко вдигна вежди.

— Трябва да призная, че тази бе една от най-добрите. Наистина — защо не ги записваш? Може и да има публика, която да ги харесва. А сега, ако ме извиниш, трябва да си лягам.

Скочих и сграбчих ръката му.