Джуд Деверо - Спомен

— Всичко е истина. След три дни някой ще ни убие.

— Така ли? И кой иска да ни убие?

— Не знам… Сестра ти отчаяно търси съпруг, а една отвратителна старица се мотае по коридорите и твърди, че й принадлежиш.

Челюстта му се стегна.

— Малката ми сестра е убийца? И доколкото разбирам смяташ, че Айа, старата ми дойка, също е такава? На нея не й харесват лъжите ти по мой адрес. Не можеш да я виниш.

— Трябва да ме послушаш. Трябва…

— Да? Какво трябва? Да живеем като мъж и жена? — Той дръпна ръката си. — Убеди се, че е невъзможно.

Разбеснях се.

— Да, уверих се, че трябва да страдам заради твоята неспособност.

От косия му поглед разбрах, че отново съм прекалила. Дали нашата кончина беше убийство или самоубийство? Дали ме е убил, а после се е самоубил? И ако беше така, какво е станало с тялото на лейди дьо Грей?

Той напусна стаята.

Останала сама, исках единствено да съм отново вкъщи, в безопасност в апартамента си, в онзи свят, който разбирах. С натежали крака се изкачих горе и легнах да спя.

На следващото утро се събудих с една натрапчива мисъл: да се върна във времето, от което бях дошла. Нора се бе оказала напълно и абсолютно права. Изобщо не биваше да предприемам такова пътуване. Бях направила нещата по-лоши, отколкото бяха. Познанието не можеше да победи чувствата. Дори и да знаех, че трябва да бъда с този мъж, това ни най-малко не помагаше на събитията.

Когато пиша роман, винаги съм склонна да се откажа, ако не се получава. Доколкото си давах сметка, бях попаднала на неуспешен сюжет и най-добре ще бъде да приема загубата и да си отида.

Но как? Как да се върна? Имаше шанс след два дни, когато лейди дьо Грей и ядосаният й импотентен съпруг умрат, духът ми да се върне в настоящето, но не ми се рискуваше. Исках да се върна веднага.

Открих кога и къде е закуската и успях да се явя навреме. На масата се запознах с Хюбърт дьо Грей, чичо на Тависток, симпатичен старец, който ме гледаше с огромна тъга.

— Ех, само ако имаше как да предотвратя това — сподели той.

Предположих, че говори за развода.

Разпитах Елън за него.

— Той уреди женитбата ви. Как може да си забравила, Катрин? Толкова ви обича и двамата.

След закуска отидох да се разходя в парка; по-скоро крачех — какъвто навик имах, щом трябваше да разрешавам някакъв проблем. Възрастен мъж на име Джак, с огромна гърбица на едното рамо, ми поднесе букетче и прошепна: „Съжалявам за всичко, което ви сполетя, милейди“, и изчезна.

Нора беше казала, че хората си спомнят неща от минали прераждания, и понякога ме побиваха тръпки, когато поглеждах някои от тези хора. Например онази жена, Айа, ме мразеше. Постоянно се навърташе наоколо и ме гледаше, сякаш иска да ме затрие от лицето на земята. Долавях, че Катрин доста се страхува от нея. Ако някога е имало нещастен дух, то той се е въплътил в старата дойка, която Тависток смяташе за безобидна. Нямаше как да не съобразя, че е нужно повече от едно поколение, за да натрупа толкова омраза към мен. И въпреки това някъде дълбоко в себе си изпитвах копнеж тя да ме обича. Пълна нелепост, разбира се.

Най-много обаче ми се искаше да престана да се опитвам да разгадая мотивите на хората тук и да се прибера у дома.

ДЖАМАЛ, гласеше обявата, НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ В СВЕТА ХИПНОТИЗАТОР, ЩЕ ПОСЕТИ БЪРИ, СЕЙНТ ЕДМЪНДС, НА ШЕСТИ ЮНИ В ОСЕМ ВЕЧЕРТА. САМО ЕДНА ВЕЧЕР.

Докато четях рекламата на последната страница на вестника, издигнат като стена между нас от мълчаливия ми съпруг по време на обеда, само дето не се задавих с преварените зеленчуци.

— Добре ли си? — разтревожи се Елън, но съпругът ми — любовта на всичките ми прераждалия — остана мълчалив. Ако се задавех, това без съмнение щеше да му спести доста време и средства. А и да разчисти пътя за скъпоценната му Фиона, помислих си аз. Може би тя беше убийцата?

— Добре съм — уверих я аз.

Първата ми мисъл бе да поискам „разрешение“ да отида да видя този хипнотизатор, но реших да не повдигам въпроса и да намеря начин да стигна сама до него. След като бях хипнотизирана, за да дойда тук, може би повторна хипноза щеше да ме отведе у дома.

По време на вечерята едва се сдържах да стоя на едно място — умирах от нетърпение да дръпна Елън настрана и да узная къде е това Бъри, Сейнт Едмъндс.

След около час шепнешком успях да съобщя на Елън какво ме интересува.

Тя ме изгледа слисана.

— Ти не си затворничка, Катрин. Можеш да ходиш където пожелаеш, а и Бъри не е далеч от тук, както ти е добре известно.