Джуд Деверо - Спомен

— Искам момченцето — прошепна тя. — То трябваше да е мое.

Огледа се бързо, за да види кои са в стаята и да съобрази как да ги накара да запазят тайната.

Възнамеряваше да получи това момче. Нали чужденката й го даде? Принадлежи й по право. И кой може да знае, че в суматохата бебетата не са били подменени и момченцето всъщност е нейно, а момичето — на онази, умрялата? Няма значение, че всичките й дъщери са светлокоси, а това момченце е с тъмни коси.

Дали ще успее да го стори?

Единствено Мег, която не живееше постоянно при Алида и не бе свидетел на отношението на Джон, не се сещаше какво съобразява милейди в момента. Но дори и да знаеше, това нямаше значение за нея, стига да се полагат грижи и за двете деца.

Пенела, прислужничка на Алида от деня на сватбата, заговори първа. Сълзи напираха в очите й, защото обичаше господарката си и през изминалите години бе няма свидетелка как щастливото засмяно момиче се превърна в кавгаджийка.

— Тази — прошепна тя и посочи мъртвото тяло на чужденката — имаше една стара прислужница. Щом момченцето се роди, хукна да съобщи на бащата.

За миг на Алида й причерня от гняв; гняв към самата себе си; гняв към всички, които не се бяха сетили да подменят по-рано бебетата. Защо не се сети да разпореди на Пенела да опразни, стаята? Колко лесно щеше да стане подмяната, ако бе насаме с акушерката. Кой щеше да посмее да твърди, че момченцето не е нейно.

Само ако имаше време да извести Джон, че момченцето е негово, той щеше да убие омразния Гилбърт Рашър, ако онзи оспори твърдението. И най-важното: съпругът й щеше да я обича. Истински.

— Ще се опитам да я настигна — прошепна Пенела и се втурна след вестоноската.

Но на прага стоеше Джон, а зад него, пиян, със зачервено мръсно лице, бе Гилбърт Рашър.

Независимо от старанието да прикрие надеждата в гласа, на лицето на Джон бе изписано очакване.

— Бил се родил син — подхвана той. Стараеше се да прозвучи, сякаш не вярва да е така, но той не бе добър актьор.

Промушвайки се между двамата мъже на прага дребно маймуноподобно същество с черни очи и с пръсти като на хищна птица извика със силен акцент:

— Моята господарка роди син. Те я убиха, за да вземат детето. Той е мой. Той е мой!

При тези думи Гилбърт Рашър нахлу в стаята и удари невзрачната старица през лицето.

— Вън. Няма нужда да търпя повече противната ти физиономия.

Остана в стаята. Престори се на по-пиян, отколкото беше, и понеже бе много хитър, даде вид, че не забелязва какво е станало. За да преживява сносно мързеливец като него, се налагаше да търси начини да осигурява дрехи за гърба си и телешко за масата си чрез всевъзможни средства, само не и с труд.

През последните два дни бе избирал най-неугледните прислужнички и се бе преструвал, че неудържимо ги харесва. А те — щастливи, че са ги забелязали, се пъхаха в леглото му и охотно му разказваха какво става в замъка. Сега знаеше колко много Джон мечтае за син и как съпругата му е наброила доста злато на някаква стара магьосница, за да й помогне да роди момче.

Гилбърт бе заплатил предварително на грозната стара прислужница, която съпругата му водеше със себе си от родината си, за да остане невидима и нечута в стаята и да му извести мигом, щом се роди синът му. Алида действаше спонтанно от отчаяние, а Гилбърт хладнокръвно пресмяташе нещата и бе преценил, че ако лейди Алида роди едновременно с жена му, няма начин да не й хрумне да подмени децата.

Гилбърт не изпитваше никакво желаеше да се сдобие с още един син. Тримата, които имаше, ядяха колкото цяла армия, а и дрехите им струваха пари. Не ги образоваше, така че този разход му бе спестен, но затова пък му висяха като бреме, защото бяха неуки като него.

Знаеше, че ако правилно изиграе картите си, може да накара Джон хем да му плати, хем да го натовари да отгледа син, който не е негов.

— Дайте да видя сина си — гласът на Гилбърт бе изпълнен с толкова обич, колкото успя да докара. Той тръгна към Мег, прегърнала децата. Възнамеряваше да вземе детето и да го покаже като награда, спечелена на турнир. Само че той не обичаше много-много бебета, а това на всичко отгоре бе покрито с кръв и слуз и кой знае защо се бе вкопчило в дребното бяло момиченце, затова се отказа. Мигом, с шестото си чувство за самосъхранение — нещо, което притежаваше в съвършен вид — Гилбърт схвана, че в това дете има нещо необичайно и той трябва да се отърве тутакси от него — користно, разбира се. Не биваше да се жени за онази мълчалива чужденка с огромните очи — майката на детето. Само при мисълта за нея трябваше да потисне желанието да се прекръсти.