Джуд Деверо - Спомен

Гилбърт обожаваше пазарлъка. В такива случаи кръвта му кипваше.

— Хм — обмисляше той, протърквайки брадичка, — ти, разбира се, си прав. — Никога не забравяше да поласкае другата страна. Вдигна глава и обяви: — Ще ги обречем един на друг, какво ще кажеш?

На Джон му идеше да подскочи до небето от радост, но се въздържа. Най-после се реши:

— Значи цял живот ще го храня, обличам, образовам, след което той ще се ожени за моя дъщеря и ще живее в къщата, която ще им дам. Мога да намеря съпрузи за моите дъщери, без да трябва първо да ги отглеждам.

На Гилбърт му бяха необходими няколко минути, за да съобрази какво цели Джон.

— Искаш наследник — започна тихо той, а умът му работеше трескаво. Излизаше, че Джон е глупак, готов да се довери всекиму и склонен да остави цялото си състояние на момче, което дори не е негова кръв. Гилбърт огледа Джон от главата до петите. Джон бе почти на четиридесет години, а Гилбърт, макар да бе водил развратен живот, което доста го бе състарило, бе едва на двадесет и осем. Ако Джон направи това момче свой наследник, след смъртта на благодетеля Гилбърт щеше да се намеси, да поиска момчето и да заграби всичко.

— Не го прави! — извика Алида към съпруга си. Тя просто четеше мислите на Рашър. — Не виждаш ли какво цели? Открил е начин да открадне цялото ти богатство. Ако умреш, той ще получи всичко.

Джон я изгледа гневно:

— Защо да ме е грижа какво ще стане с имота ми, когато умра? Нима трябва да работя цял живот и да го оставя на жена, която ми ражда само дъщери? Или може би да го оставя в ръцете на двете нефелни момчета, които ми даде? Едното едва крета, другото едва има сили да диша — той я изгледа бесен. — Не ме интересува — можеш да отидеш да живееш на бунището. — И отново насочи вниманието си към Гилбърт: — Дай ми момчето. Ще напишем договори, аз ще го обрека на една от моите дъщери — имам ги в изобилие — и ще го направя мой наследник. Докато съм жив, той ще бъде мой.

Докато е жив, помисли си Гилбърт. Ако Джон умре, преди момчето да стане пълнолетно, ще има права над него. Истината бе, че Гилбърт ще контролира положението независимо на колко години е момчето, стига само Джон да го няма. Гилбърт винаги бе смятал, но днес се убеди напълно, че Джон е безкрайно мекушав. Бе готов да се раздели с всичко заради нещо, което никога не можеше да му принадлежи истински. Кръвта е всичко; думи върху договори не значеха нищо. Само момчето да поотрасне, Гилбърт винаги може да заяви, че е самотен и иска да вземе момчето — в случай, че Джон не е готов да заплати допълнително, за да го задържи.

— Какво може да ме утеши сега, когато губя сина на жената, която толкова обичах? — вайкаше се Гилбърт на глас.

Джон не съобразяваше какво да отговори. Какво повече да предложи, след като бе обещал всичко, което притежава?

— Има един кон… — подсказа Гилбърт. — И няколко златни бокала. Нали трябва да пия от нещо. А и нямам вино в оня мой стар замък. Може би нов покрив ще попречи на дъжда да го наводнява.

Изпълнена с омраза, Алида слуша близо час как съпругът й се пазари. Това не беше дори пазарлък — та Джон обещаваше на този отвратителен мъж всичко, което пожелаеше. Даде му вино, добитък, олово за покрив и майстори, които да го поставят. Даде му и шестте златни бокала, които Алида му подари на сватбата. Колко красиви бяха: инкрустирани с рубини и изрисувани със сцени от живота на светци. Родът й ги притежаваше от поколения. Мечтаеше да ги даде на семейството на големия си син, а сега отиваха в ръцете на този мръсен мъж, който без съмнение щеше да ги разтопи часове след като ги получи.

Престана да мисли за Джон. Насочи вниманието с към заспалите в ръцете на дойката деца. Там беше причината за нейното нещастие.

Дали заради годините, прекарани в страдание и покорност, дали заради униженията, причинени от съпруга й, дали заради деветнадесетте години, преминали в молитви без да получи онова, което толкова бе желала, но нещо в Алида се прекърши.

Тя проумя: няма смисъл да се надява, че ще спечели благоразположението на съпруга си. Цял живот се бе старала да бъде изрядна съпруга, умело и вещо да управлява имотите му. Той нямаше никаква представа как се ръководят нещата в замъците му, как се осигурява подходяща храна и как се сервира на масата. Това бе грижа на Алида и тя се бе справила блестящо. Успяваше да командва прислугата, макар да бе почти непрекъснато бременна. Когато възникнеха проблеми — а те никак не липсваха, — тя се заемаше с разрешаването им, така че съпругът й никога не беше обезпокояван.