Джуд Деверо - Спомен

Джон продължаваше да стои на вратата. Омразата, с която гледаше съпругата си, бе достатъчна да подпали стаята. Мина време, преди да си възвърне гласа. Нямаше значение, че хиляди пъти бе изричал едни и същи думи. При появата на всяка дъщеря гневът му пламваше отново и отново.

— Как може една жена, слаба като червей, да роди момче, а ти — не?

Дребничката съпруга на Гилбърт бе покрита с одеяло. Раната не се виждаше, но безжизненото тяло едва надигаше покривалото. В сравнение с нея Алида бе едра и здрава, а кожата й светеше независимо от току-що преживяното.

Само за няколко минути Джон успя да избълва какво мисли за съпругата си, като я унижаваше и пред прислугата, и пред Рашър, чиито очи светеха от радост по време на грозната сцена.

Мег стоеше с бебетата в ръце, а те ме издаваха звук, макар че бяха будни и се гледаха едно друго в очите.

Джон най-после забеляза децата, по-точно момченцето. Пристъпи решително напред и застана пред Мег. Той не бе суеверен и не притежаваше лукавството на Гилбърт. Гледката на вкопчените едно в друго деца не го смути. Виждаше единствено едрото здраво момченце — син, какъвто от край време бе мечтал да има.

Преди Мег да се усети, за да го възпре, той сграбчи момченцето, откъсна го от другото бебе и го притисна към себе си.

Никога не се бе чувал вой, какъвто последва след разделянето на децата. Ако някой смяташе, че момченцето е по-немощно по рождение, това се разсея в мига, когато то си отвори устата и запищя; същото впрочем стори и момиченцето. Врявата от детския рев бе невероятна. Сякаш стотици духове от онези, които вещаят смърт в дома, бяха пуснати на свобода в старата каменна стая. Виковете отекваха в стените и се множаха.

Очите на присъстващите се разшириха от удивление; една прислужница запуши уши с ръце; потресена, Мег гледаше как момченцето се гърчи в ръцете на Джон; Гилбърт, седнал до мъртвата си съпруга, си мислеше колко големи усилия му коства изкарването на насъщния.

Единствено Джон като че ли не забелязваше шумотевицата.

— Това се казва син, мадам — крещеше той на Алида. — Такова дете трябваше да ми родиш. Не със сакати крака. Не със слаби дробове. Знаеш ли как да заченеш син?

Гилбърт схвана, че Джон ще продължи да нарежда дълго и той може да не успее да се спазари, както си бе намислил, затова реши да вземе инициативата.

— О, моя обична съпруго — захленчи той. За да го чуят, се наложи да повиши глас, сякаш е на арената. Сред писъците на проклетите деца и крясъците на Джон неговият глас едва се долавяше. — О, любима моя. От всичките обичах единствено теб — не се предаваше Гилбърт. — И сега трябва да отгледам още един син сам, без майка. Едвам изхранвам тези, които вече имам. Как ще се справя и с този? Ами образованието? Как ще намеря време да го науча на всичко, което едно момче трябва да знае? Кой ще язди с него? Кой ще ловува? Кой ще празнува, когато убие първия си глиган?

Най-после Джон прекъсна тирадата по адрес на жена си и се загледа в Гилбърт, а в главата му бавно пропълзя някаква мисъл.

— Дайте детето на жената да го нахрани — заповяда навъсен Гилбърт. Не можеше да се начуди как Джон издържа на тази олелия.

Джон осъзна, че вероятно измъчва от глад скъпоценното дете в ръцете си. Тласнат, сякаш подът под краката му гореше, с една крачка прекоси стаята и нежно връчи детето на Мег. Щом момченцето и момиченцето се докоснаха отново, плачът им секна.

Със задоволство Джон наблюдаваше как Мег разтваря грубата си дреха и разкрива чудесни, налети гърди; само след миг двете деца се бяха впили в тях и сучеха лакомо.

Това отклонение даде време на Джон да осъзнае чутото преди малко. Но Гилбърт се впусна в нови вайкания за в случай, че не е бил разбран напълно.

— О, Господи — молеше се Гилбърт прекалено високо, — дай ми сили в този час на изпитание. Знаеш, че съм беден човек. Благословена е връзката ми с трона по линия на Стюардите, но не съм благословен с пари. Не знам как ще успея да облека това момче по подобаващ на произхода му начин. Не знам…

— Сега ни оставете — обади се Алида с леден глас. Беше й пределно ясно какво цели Гилбърт.

Джон така усилено премисляше думите на Гилбърт, а желанието му за син бе толкова непреодолимо, че по изключение не се развика на съпругата си. Само й направи знак с ръка да млъкне. На него и през ум не му минаваше, че Гилбърт Рашър желае да даде сина си; да даде човек нещо толкова скъпоценно като това дете, бе все едно да захвърли планина от злато. Не бе ли се трудил цял живот именно за това? Но Гилбърт лесно се сдобиваше със синове; за него златото бе по-ценно.