Джуд Деверо - Спомен

Жена му също се промени, но за добро. Джон спря ла я кълне и ругае. Спря да посещава и леглото й, но това вече я радваше. Истината бе, че той започна да гледа на нея като на мъж и когато откри, че разбира от градини, непрекъснато се съветваше с нея.

С годините съпружеството бе заменено с приятелство, а надеждите на Алида малко по малко започнаха да се възраждат. Някои жени биха намразили съпрузите си, че не ги гледат с топлина, но за Алида липсата на омраза в погледа на Джон бе почти равнозначна на обич.

Дори за миг не съжаляваше, че предизвика пожара и уби момчето, а заедно с него и собствената си дъщеря. Смяташе, че те са умрели, за да могат останалите й деца да живеят сега и в бъдеще. Вече не се споменаваше, че ще се дава нещо на Гилбърт Рашър. Той се появи след пожара и настоя, че Джон му е длъжник, независимо че момчето е загинало. Не било по негова вина. Джон се изплю върху договора и му обърна гръб. Гилбърт си замина и повече не обезпокои семейство Хадли; дори не поиска десетгодишното момиче, което му бе обещано за съпруга.

Уил и Мег закупиха ферма на около стотина километра и се настаниха да отглеждат „своите“ две деца. Уил никога не сподели с жена си, че в нощта на бягството е измъкнал от ръцете на дълбоко заспалия Гилбърт Рашър торба с шест изящни златни бокала. Сега съкровището бе скрито на сигурно място под пода на къщата. Липсваше само един рубин, с който той плати фермата. Възнамеряваше да предаде реликвите на децата, когато поотраснат.

Не каза на Мег истината за пожара и за намерените сред развалините телца. Не желаеше тя да живее в страх за скъпоценните си бебета, защото се опасяваше, че няма да им позволи да си покажат носа навън.

Обясни й, че Джон му дал пари да купи фермата и поискал да се изселят от селото, където и двамата бяха израснали, защото имало случаи на чума. Уил каза, че Джон и съпругата му сега строят чудесна нова къща и след много, много години ще поискат Мег да им отведе децата. Дотогава обаче Джон иска той и Мег да ги отгледат в безопасната, здравословна провинция.

Мег беше безгранично щастлива, че са й поверили децата. Беше доволна, че няма да ги отведе в замъка и да ги предаде в нечии други ръце веднага щом ги отбие. Но за всеки случай тя ги кърми, докато станаха по на две годинки.

След като ги отби и никой не дойде да ги вземе, Мег сякаш забрави, че не са нейни.

Но Уил не го забрави никога и нито за миг не си позволяваше да отслаби бдителността, особено ако се появяваха на хоризонта странници.

ОСЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО, 1579

— Коне! — отсече с презрение Кали. — Винаги искаш коне. Нямаш ли въображение?

— Поне колкото теб — защити се Талис, но добре знаеше, че не е така. Кали наистина умееше да измисля истории.

Той крачеше по прашния път след бавно движещата се каруца на връщане от селския пазар, където бяха продали стоката си. Както обикновено Уил спеше на капрата — бе оставил стария кон сам да намери пътя към къщи. Кали седеше отзад на каруцата, клатеше изпохапаните си от гадинки голи крака и наблюдаваше как Талис размахва дървения меч.

Двете деца изглеждаха доста различно. Талис бе твърде смугъл, а Кали — светла; той бе едро, яко момче, а тя — дребничка и деликатна; той бе красив, тя — неугледна. Той бе израснал доста за възрастта си — бе едва на осем, а приличаше на дванадесетгодишен. Кали пък имаше сладко, невинно изражение, което я правеше да изглежда по-малка. Талис често демонстрираше как може да я вдигне и да я завърти над главата си. Кали си отмъщаваше, като се провираше през тесни места, през които неговото едро тяло нямаше как да мине. Често с удоволствие му припомняше, че се бе заклещил между железните решетки на прозореца на килера в старата къща.

— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро от коне? — попита тя с презрение в гласа.

Талис замахна свирепо с меча към въображаем враг.

— Твоя работа е да измисляш разни неща.

— Така ли? Ако аз ще ги измислям, ти за какво си?

— Мъжете са да защитават жените, да са смели и честни. Мъжете трябва да вършат добри дела…

— Ха — присмя се Кали. — Ти пък какво знаеш за смели дела. Последната ти битка бе да извадиш онази голяма ряпа. Ако не броиш, разбира се, кравата, която ти стъпи на крака.

Не й обърна внимание и продължи да размахва меча.

— Добре тогава — дракони — обяви той след малко.

Кали престорено въздъхна.

— Или дракони, или коне!

Той се затича, скочи и седна до нея в края на каруцата.