Джуд Деверо - Спомен

— Лошо? — попитах неволно.

Той се усмихна.

— Мисля, че бързо се гневиш.

— Само когато не правиш каквото искам — отвърнах аз. — А когато правиш каквото искам и когато го искам, съм кротка.

Като се има предвид, че току-що се бяхме срещнали, би трябвало да прозвучи неразбираемо за него, но той се усмихна:

— Да, знам. Имаш силна воля.

Пое си дълбоко въздух и погледна към чашката в ръката си. Седях на дивана на десетина сантиметра от него и това разстояние ми се струваше непоносимо.

— Току-що пристигам във вашата страна — каза тихо. — Снощи. В тази сграда имам среща с един човек.

— На осемнадесетия етаж е, но си натиснал грешен бутон.

Той ме стрелна с очи:

— Не, натиснах правилния бутон.

— Да — съгласих се аз, — правилният бутон. Погледна пак към чашката и забелязах как една вена пулсира на врата му — място, което копнеех да целуна. Въздухът между нас бе като зареден с електричество и неговата концентрация нарастваше.

— Дойдох тук, за да говоря с народа ви, с президента ви за недоразумение между нашите страни.

— Дипломат — възкликнах аз. Знаех, колко добре би се справил Талис с тази задача. Бе толкова контактен, че можеше да помири смъртни врагове.

— Правя каквото мога — скромно отбеляза той и ме изгледа изпитателно. — Ти не си една от онези американки, обвързани с компания, която е закрепостила служителите си, нали?

За миг не разбрах какво ме пита, но сърцето ми трепна.

— Не съм обвързана с никакво място. За да си изкарвам прехраната, пиша и мога да живея навсякъде.

— Добре — промълви той и се усмихна. Готвеше се да каже нещо, но се поколеба и за да спечели време, внимателно постави недопитата чаша на масичката до дивана.

— Защо питаш… дали мога да пътувам?

— Ще помислиш, че съм луд, ако ти призная какво ми е на сърцето.

— В никакъв случай — възразих пламенно, с надеждата, че не става въпрос просто да ме покани на вечеря.

Погледна ме с грейнали очи и сърцето ми се качи в гърлото.

— Не знам как или защо, но те обичам. Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа. Сякаш точно теб съм чакал, точно теб съм търсил цял живот.

Само успях да вметна:

— Аз също.

А сега, помислих си, ще си разкъсаме дрехите; дори понечих да посегна.

Но той погледна часовника си и сърцето ми замря. Как забравих, че има среща? Нали е тук, в Америка, с важно послание — стабилизирането на мира между две държави, приближаването на гледните точки на две философии за живота, или дори — предотвратяване на война. Как може една припаднала жена да го отклони от мисията му.

— Доста закъснях, но ще приключа до четири часа следобед. Тогава ще се върна и ще се оженим.

Зяпнах.

— Няма да припаднеш пак, нали?

— Аз… Не! Не! Няма. Но… Да се оженим? — И като не ми дойде нищо друго на ум, попитах: — Не можеш ли да отложиш срещата си за малко?

Той се изправи, а в очите му играеше пламъче, което много пъти бях забелязвала у Талис. Беше съвсем наясно какво имам предвид и се наслаждаваше на раздразнението ми. Хвана брадичката ми със силните си пръсти.

— Няма да те докосна, докато не си моя по закон. А след това няма да те оставя да напуснеш леглото поне шест месеца. — Целуна ме по челото. — Пък дотогава ще си в прекалено напреднала бременност, за да можеш да стигнеш далеч.

Усетих коленете ми да се подгъват. Само едно нещо исках повече от този мъж, и то бе — нашето дете.

— Облечи се, ще дойда след два часа.

Мисълта да си тръгне ми бе непоносима. Ами ако не се върне? Ако го бях сътворила във въображението си? Ако…

— За да се ожени човек в Америка, са нужни три дни. Трябва да изчакаме. Не можем…

Той ме целуна по двете бузи, както правят в Европа или на Изток.

— Ще позвъня тук-там. Няма да чакаме.

Целуна ме по врата, но не ме прегърна. Знаех, че изпитва същото като мен и ако се доближим, няма да се откъснем един от друг.

— Имаш ли още въпроси? — попита той с уста до ухото ми.

Не отговорих. Отдалечи ме и ме погледна, а аз успях само да поклатя глава. Нямах въпроси. Абсолютно никакви. Той бе мой и бях готова да го следвам до края на света.

— Тогава дай ми паспорта си. Има някои неща за уреждане.

С треперещи ръце извадих синия документ от чекмеджето на бюрото и му го подадох; наблюдавах го как го разглежда.

— Родени сме в една и съща година — отбеляза той. — В един и същи ден.

Изпращайки го, само кимнах и останах на вратата, докато пристигне асансьорът.

— Съмняваш ли се в мен? — попита той с ръка на дръжката.