Джуд Деверо - Спомен

— Да. Обичам я. Само нея.

— Тогава защо…

— Трябва — прекъсна я той свирепо, от което го заболя главата. — Трябва. Тряб…

— Шт — прекъсна го тя и отново привлече глава му към гърдите си, като в същото време легна до него. Шокиран, Тависток усети тънките й голи крака до себе си.

— Какво има? — прошепна тя в ухото му. Нежният и тон заедно с тътена в главата му правеха гласа й далечен и сякаш нереален.

— Не мога да я любя — призна той онова, което не бе изричал пред никой друг на този свят.

— Не можеш да… — тя притискаше бедрата си към неговите, а устните й бяха до ухото му.

През последните няколко години бе лягал с жени все известни с вещината си в любовното изкуство, но никога не бе изпитвал тръпка, каквато тази жена пробуждаше.

— Приличаш на мъж, който може да направи каквото поиска — измърка тя и се изтърколи от леглото.

Тависток не разбираше защо се колебае, какво го възпира да обладае тази жена. С рязко движение свали превръзката. В първия момент не видя нищо и изпадна в паника, че наистина е ослепял. Но полека-лека започна да различава очертанията на стаята, запаления мангал в единия ъгъл. Мебелировката бе оскъдна и груба. През единствения прозорец се виждаше, че навън е тъмно; тежката дъбова врата бе здраво залостена.

Погледът му се поизбистри и той видя, че тя стои малко встрани леко разкрачена, ръцете й предизвикателно поставени на бедрата. Все още не различаваше всичко ясно, макар че разтърка очи. Червената й блуза едва покриваше гърдите, а широкият пояс в червено и черно пристягаше тънката й талия; черната пола бе заметната така, че оголваше едното й бедро.

— Ще успея ли? — попита тя нахално, а по устните й заигра усмивка, от която го побиха студени тръпки.

Нещо в него му казваше да не я докосва — сигурно има съпруг, скрит наблизо в сенките, и най-вероятно възнамерява да го съблазни, а после да го изнудва. Не обичаше да си има работи с жени като… като нея, но тази тук така го привлича, че не може да й устои. Положително подобна магнетичност се дължи на факта, че не я вижда ясно, чува нещата някак от разстояние и…

Потокът от мисли секна в мига, в който тя тръгна към него.

— Що за любовник е джентълмен като теб? — попита тя, докато се придвижваше. — Обзалагам се, че си прекалено бърз, за да имаш време дори да се съблечеш. Как го правиш — вдигаш полата на жената, свършваш си работата и си отиваш?

— Да — усмихна се той и притвори очи, щом я усети да ляга отгоре му. — Само простолюдието знае що е това любов — добави той закачливо.

Когато положи ръце на гърдите му, той отвори очи за да я погледне. Черните й коси се спускаха плътно около лицето и го скриваха почти напълно. В мъждукащата светлина от огъня му заприлича на Катрин — на любимата му Катрин. Собствено всяка жена, която обладаваше, му напомняше Катрин.

Сепна го: разкъсваше ризата му и копчетата се разлетяха, а едно изсвистя, защото попадна в огъня.

За миг, докато го възсядаше и прокарваше ръце по гърдите му и надолу по корема, той не помръдна.

— Хайде, хубавецо. Можеш ли да любиш жена?

Тависток чувстваше, че никога не е бил така възбуден. Протегна ръце към главата й, зарови пръсти в косите и придърпа устните й към своите. И повече не мислеше за нищо. Бе сляп не от избухването на барута, а от страстта, която облада тялото му. Точно такава жена бе искал цял живот и знаеше, че ще умре, ако не я има. Никакви последици не го интересуваха. Бе подчинен изцяло и единствено на необходимостта да я притежава.

Гордостта му бе, че е опитен любовник. Вечно в леглото на чужди жени, знаеше, че го обсъждат и сравняват с други мъже. Подобни клюки налагаха отговорност и за Тависток бе въпрос на чест да се представи така, че да му се разнася славата на нежен любовник, даряващ много удоволствия.

Но в момента желаеше така силно тази жена, че мислеше само за себе си. Ала тя също се стремеше към него. Докато разкъсваше дрехите й, усети, че нейното желание е не по-малко от неговото.

Останали голи, той нямаше време за любовни игри. Тя предизвикваше първичната му жажда и той трябваше да я удовлетвори веднага.

Прониквайки в нея, подсъзнателно усети малката мембрана и дочу вик от болка, но бе прекалено далеч от реалността, за да се замисли какво означават тези неща. Желаеше я така силно, че само след броени мигове бе готов да се излее в нея.

И го направи. Свърши. Беше нещо неизживяно дотогава: част от него умря, но в същото време се бе родила друга. Цял живот бе чакал освобождаването, което изпита. Беше край, беше начало.