Джуд Деверо - Спомен

Той не си даде труда да разбере какво иска да каже, а само я притискаше, тъй като и двамата имаха нужда от това.

— Не й позволявай да ме вземе. Тя ме вика. Иска да ме отдели от теб.

— Няма да я оставя да те вземе.

— Не. Не разбираш. Тя ще вземе духа ми, а ще остави тялото ми. О, Талис, не ме оставяй. Толкова много пъти те губех.

— Този път няма да ме загубиш, защото ще дойда с теб. Винаги ще бъда при теб.

Отдръпвайки главата си, тя го погледна.

— Така ми се иска да имам време да ти обясня всичко. Грижи се за Катрин. Тя — това съм аз, и тя те обича.

— Ти си Катрин. Ти ме обичаш — каза той, изплашен от думите й, макар че му изглеждаха лишени от смисъл. Тя сякаш вярваше, че ще умре. — Няма да ти позволя да ме изоставиш.

— Аз не съм Катрин. Аз съм Хейдън Лейн и живея в друго време, на друго място, но и там те обичам така, както и тук. Дръж ме по-здраво. Дръж ме. Тя става по-силна. Накарай я да ме остави на мира. Не искам да се връщам. Искам да остана при теб завинаги.

Той я притисна, като милваше косата й и се опита да слее тялото си с нейното, докато и говореше спокойно и с цялата си любов.

— Няма да те изоставя. Където и да отидеш, ще дойда с теб.

— Закълни се! — настоя тя, а гласът й бе приглушен тъй като бе заровила лице в гърдите му. — Закълни се в безсмъртната си душа!

— Заклевам се — промълви той нежно. — Давам свещена клетва на теб и на Господ. Ще дойда с теб където и да отидеш. Никога няма да те изоставя. Никога.

След тези думи Хейдън започна да усеща как отслабва. Духът й напускаше тялото на Катрин. Противеше се, противеше се на глас. Опита се да спори с гласа на Нора в главата си, но с всяка измината секунда той ставаше все по-висок.

Когато дочу и гласа на Мили, разбра, че губи.

— Хейдън, моля те, събуди се. Обичаме те и имаме нужда от теб. Моля те, върни се. Моля те, не умирай.

Хейдън се опита да заговори на Тависток, но от устата й не излезе никакъв звук и тя усети тялото му да изчезва от ръцете й. Изпищя.

— Нее!

В един миг всичко причерня — тя не бе в ничие тяло.

В следващия — Хейдън отвори очи и откри, че лежи на дивана в дневната на Мили в Тексас и гледа към няколко много изплашени хора.

Никой не отрони и дума, когато тя извърна глава и по бузите й безмълвно закапаха горещи сълзи.

— Катрин е била много привързана към теб и не е искала да се разделите. Като сиамски близначки с едно сърце. Когато ти се върна, тя е останала в теб. Тялото й не е могло да продължи да живее.

Нора всъщност ми казваше, че аз съм убила Катрин. Когато съм напускала съзнанието й, тя останала вкопчена в мен — а тяло без душа не може да живее.

— Ами какво стана с… Тавей? — Болеше ме дори да произнеса името.

Преди да отговори, Нора ме изгледа продължително:

— Вие сте сродни души. Приличате си. Всъщност вие сте едно.

— Звучи много романтично — прекъснах я аз, — но какво всъщност означава?

— Откровено казано, не знам. Може духът му да е останал да те чака там.

— Искаш да кажеш, че той се е превърнал в духа на имението Пениман?

— Нищо чудно. Но може и да те е последвал тук. — Тя ме погледна с присвити очи. — Накара го да се закълне, че ще дойде при теб през 1994 година. Възможно е да го е сторил.

Очевидно не й харесваше, че бях приложила наученото за проклятия и клетви, тегнещи през вековете, но пред вероятността да успея да срещна сродната си душа нейното раздразнение ми изглеждаше съвсем незначително.

Седях и устата ми ту се отваряше, ту се затваряше докато се напъвах да проумея какво означава, че Тавей ме е последвал. Така и не проумях, затова прошепнах:

— Кажи ми.

Нора се усмихна — предполагам, разбираше изумлението ми.

— Душата на Катрин е напуснала тялото й заедно с твоята душа.

— Значи ли, че е умряла?

— Така да се каже.

Любопитството ми бе така изострено, че се въздържах да й обясня, че или си мъртъв, или не и си — просто няма средно положение.

— Когато твоят… Когато Тависток усети, че напускаш тялото, не можа да понесе мисълта да живее без теб. Не знам какво е станало. Може и неговият дух да се е присъединил към твоя и да те е последвал.

По очите на Нора личеше, че е в недоумение, а аз си дадох сметка, че съм започнала да завися от отговорите й. Бях попаднала в неизследвана територия и бях сама. Най-важните неща за мен бяха съвсем неизвестни и без нейното ръководство се чувствах изоставена, осиротяла.

— Мислиш, че е в мен ли?