Джуд Деверо - Спомен

Облечена само по хавлия, отворих вратата на апартамента, за да взема пощата, която ми носят всеки ден горе. Живея сама на последния етаж, асансьорът се качва дотук само за мен, а в сградата не може да влезе никой, без да се съобщи предварително. Затова ахнах, когато вратите на асансьора се отвориха.

— Извинете ме — каза мъжът в кабината на толкова правилен английски, че очевидно го бе изучавал, а не му е майчин. — Вероятно съм сбъркал етажа. Колегата ми живее на осемнадесетия, а този е…

Той млъкна, като забеляза израза на лицето ми. Беше висок над метър и осемдесет и в никакъв случай русоляв синеок западняк. Златисто-кафявата му кожа подсказваше средиземноморски произход и дълбоко се усъмних, че сме от едно и също вероизповедание.

Беше великолепен. Погледнах в тъмните му очи и почти се удавих в тях. Там видях Тависток, а когато надзърнах още по-навътре — Тали. Може би ако погледнех още по-дълбоко, щях да видя себе си. Пред мен стоеше мъжът, който бе другата ми половинка.

Той понечи да каже нещо, но не успя, защото за трети път през живота си припаднах.

— Добре ли сте? — питаше ме той.

Лежах на дивана в хола, а той седеше до мен; с мокър пешкир бършеше лицето ми и отмяташе косата ми все още влажна от банята. Оглеждаше ме, сякаш възнамеряваше да запомни завинаги всяка моя частица. Ако не бях преживяла онова, което мина през главата ми, ако не знаех кой е този мъж, щях да се изплаша. Никога не бих допуснала непознат да гали бузата и врата ми с опакото на ръката си, с палец да проследява линията на веждите и от там — на носа ми.

Но този мъж не беше непознат. Знаех всичко за него освен някои неща от този му живот — например името му и откъде е. Но подробностите нямаха значение. Този мъж е мой и е бил мой през всички векове.

Гледах го, докато ме изучаваше. Дали щеше да се сети коя съм? Дали духът на Тависток не е под повърхността?

Изведнъж сякаш излезе от унеса си.

— Простете — каза той и се поизправи. — Позволете да се представя. Казвам се Тариз… — допълни още няколко имена, но не ги чух. Звуците идваха от гърлото му, а докато седеше до мен, бедрото му докосна моето и аз усещах изговарянето на всяка сричка, когато я произнасяше. Тариз бе единственото, което исках да знам. Талис, Тавей, Тариз.

— Вие не сте добре — отбеляза загрижено той. — Да извикам лекар? — Кожата му с цвят на мед пребледня, а гласът му се сведе до шепот: — Да не би да сте бременна.

— Не — отговорих усмихната. — Никакво бебе. Не съм омъжена. Не съм сгодена. Свободна съм.

Тариз помълча и продължи да ме наблюдава съсредоточено.

— Сигурно ще ме сметнете за луд, но имам чувството, че ви познавам. Сякаш… Не съм в състояние да го опиша. Сякаш ви знам. Можете ли да ме разберете?

— Да. Напълно.

— Ще ми се изсмеете, но просто знам разни неща за вас. А това е невъзможно, защото никога не сме се срещали.

— Какво знаете за мен?

Той се усмихна леко, а аз имах чувството, че сърцето ми ще се разтопи.

— Страхувате се от високото и обичате… — той се поколеба. — Обичате малки животинки. — Хвърли поглед към свещника на масата зад мен. — Обичате маймунките и… Правите нещо… — той прокара ръка през очите си. — Разказвате истории. Великолепни истории. Карате хората да се смеят. Не, мен разсмивате. Вие…

Той млъкна и отново започна да ме разглежда, а кафявите му очи ставаха все по-големи, кожата му — все по бледа.

— Мисля… Сякаш…

Никога не бях виждала мъж да припада, но сега като че ли ми предстоеше точно това. Бързо се надигнах от дивана, бутнах го да се облегне назад и отидох за бренди. Само че нямах, тъй като не обичам бренди. Налях „Мандарин Наполеон“ и му поднесох чашата.

— Моля да ме извините — помъчи се да стане. — Вероятно е от полета. Как се казва?

— Следполетна умора — подсказах аз, но си помислих, че всъщност е следвековна.

Бе облечен в тъмен костюм, който засилваше цвета на косата и веждите му. Повече от всичко на света исках да ги докосна. Исках да му разкажа всичко, което имаше да се разказва за нас. Исках да усетя ръцете му на тялото си.

— Защо ме гледате така? — попитах аз, за да го предизвикам да ми каже какво мисли.

Усмихна се и видях хубавите му бели равни зъби; а устните! О! Направо копнеех за тях. Хавлията ми почти зееше, но не си дадох труда да се загърна. Най-малкият жест от негова страна, и щях да я захвърля на пода.

— Не те познавам — каза той тихо — и ти не ме познаваш. Но някак те знам и ти ме знаеш. Знам всичко хубаво и всичко лошо у теб.