Джуд Деверо: Спомен

Нора се изсмя.

— Не. Духът му е попаднал в тялото на мъж и той се е преродил в този живот.

О, слава Богу, отдъхнах си аз и не си дадох труда да разбера какво означава. Додея ми от магьосничество. Исках човек от кръв и плът.

— Как ще го открия?

— Ще чакаш той да те намери.

Изпуснах много неприлична дума и си заслужих пълния с укор поглед от Нора.

— Извинявам се — смънках аз, — но мразя да чакам.

— Мислиш, че не знам ли? — попита Нора доста жлъчно.

Сега бе мой ред да изпитам удовлетворение. Изпращах й мисли, които да й припомнят, че ако не беше моята неспособност да изчаквам, нямаше да получа Джами/Тавей/Талис сега, а след три прераждания.

В отговор на всичките ми мисли Нора се усмихна.

— Никога нищо не се случва, ако не е било предопределено.

— О! Значи, трябва да повярвам, че ми е било предопределено да се върна във времето на крал Едуард VII, макар ти да ми каза да не го правя?

— А как иначе е умряла твоята лейди дьо Грей, ако не когато твоят дух е напуснал тялото й? Не е била убита, както загатват твоите исторически книги, и ако е имало неспокоен дух в онази къща, не е бил нейният.

Помислих си, че ако я удуша, ще си е чиста проба убийство. Все едно — няма да получа никаква похвала за своята изобретателност; всичко е предопределено.

Е, добре, помислих си, какво ме е еня кого ще похвалят; искам само да получа Тали.

— Как ще ме открие? Кога?

Нора сви рамене и се усмихна някак извинително.

— Нямам представа.

— Нямаш представа — повторих изумена.

Тя кимна.

— Но си сигурна, че ще ме намери?

— Не — отвърна тя някак нервно, но бързо се успокои. — Ти, така да се каже… промени нещата и сега виденията ми от бъдещето са малко неясни.

Не се сдържах да не се усмихна, защото обикновено Нора знае и разбира всичко.

Отворих си устата, за да задам един от многобройните си въпроси, но тя направи знак да спра.

— Каквото не знам, не знам. Но ако е предопределено да те намери, заключи се в апартамента си, не се срещай с никого и въпреки това той ще се появи.

— Само ако е разносвач от кулинарния магазин — възразих аз, без да повярвам на нито една нейна дума. Не си представях Тали в ролята на разносвач, а в сградата, където живея, не допускат други. Денонощно я охраняват двадесет и осем мъже. Как ще успее да дойде при мен? Ще се наложи аз да го потърся.

— Да дам ли обява във вестника?

— Кой вестник? — попита тя. — В коя страна? На какъв език?

— О… — простенах разочаровано. Спомних си нейните думи, че трябва да съм готова да приема сродната си душа в образа, който Бог е решил да й даде. — С моя късмет той най-вероятно ще се окаже деветгодишен травестит.

Нора се изсмя.

— Не ми се вярва — утеши ме тя.

Не ми оставаше нищо друго освен да се върна вкъщи и да чакам. Докато си събирах нещата, я попитах:

— Какво е станало с тялото на Катрин?

— Онзи стар човек, Джак… — тя ме погледна, сякаш чакаше нещо от мен.

— Да — най-после се сетих кой е той. — Той е бил духът на Джон Хадли, нали? — Направих пауза. — Поведението му по времето на кралица Елизабет I го е лишило от всичко, нали? Загубил е парите си, престижа, семейството, дори здравото си тяло.

Само като си помисля какво му се бе случило, се заклех през този си живот да се държа добре.

Нора кимна, доволна от схватливостта ми — или поне така си обясних погледа й.

— Джон открил двете тела и решил, че са извършили самоубийство, така че няма да е позволено да бъдат погребани в църковния двор. Скрил тялото на Катрин, докато мине погребението на Тависток, а после тайно, посред нощ, разкопал гроба и сложил Катрин в ковчега с нейния Тавей. Телата им спят заедно вечния си сън.

— Точно както в Средновековието — пророних аз тихо. — Родени заедно; умрели заедно.

Нямах какво друго до кажа. Напуснах офиса на Нора и бавно се прибрах вкъщи, като премислях всичко, което бях преживяла.

Не чаках бездейно. Прекарвах много време с Нора и постоянно я тормозех за всякаква информация. Приложих и изследователските си способности. Първо открих гробницата, издигната в памет на Кали и възлюбения й Талис.

„Един от най-добрите образци на архитектурата от времето на Елизабет I“ — пишеше в един пътеводител. „Изключително изваяни. Дори може да кажем — плътски“ — твърдеше някакъв изкуствовед.

Главата ми се замая от щастие, когато установих, че мраморните фигури не са били осквернени с графити. През седемнадесети век пожар унищожил по-голямата част от селото и половината църква. По тази причина тя била затворена. През прозорците прораснали лози и покрили мястото, където били статуите. Затворили ги херметически, така да се каже. Едва в началото на двадесети век, когато старата развалина била определена за събаряне, фигурите били открити в почти първоначалния си вид. Службата за опазване на националното наследство се намесила и реставрирала — доколкото успяла църквата, а мраморните фигури взела под закрилата си.