Джуд Деверо - Спомен

Трепереше целият и я притискаше към себе си; в очите му имаше сълзи, но не схващаше причината.

— Успях! Успях! — развика се жената.

Тависток бе изгубил представа за нещата, но постепенно съзнанието му започна да се прояснява: избухна барут, появи се жената с черните коси.

Тя се опитваше да се изтръгне от прегръдките му, но първата му реакция бе да я задържи, никога да не я пусне.

— Не — промълви той. Искаше я завинаги. Щеше да я умолява никога да не го изоставя.

— Всичко е наред — изчурулика тя и започна да обсипва врата му с целувки. — Свърши се. Проклятията са унищожени. Вече нямат никаква сила.

Главата все още го болеше; продължаваше да не вижда ясно, а и не чуваше съвсем добре, но този глас му бе познат. Сграбчи я за раменете и я отдалечи от себе си, за да види очите й. Под размазания грим, под черната коса видя Катрин.

За миг се ядоса. Как може да му изиграе такъв номер? Какво прави неговата съпруга, облечена като лека жена? Защо…

Трябваше му малко време, за да осъзнае какво се случи току-що. Току-що бе обладал Катрин — жената, която обичаше. Нямаше никаква физическа преграда.

— Но как…

— Наистина ли искаш да приказваме? — попита тя и сложи пръст върху устните му.

Той се засмя, притисна я към себе си и в следващия миг ръцете им и устните им се докосваха навсякъде. Ако не бе изпил толкова ром, ако барутът не бе избухнал до главата му, ако камъкът не го бе ударил по тила, да не говорим за падането от галопиращия кон, може би щеше да я разпитва надълго и нашироко къде всъщност е научила това, което очевидно знае. Но, от друга страна, не е такъв глупак да любопитства излишно, та тя да се откаже от всички чудесни неща, които прави с тялото му.

Винаги е вярвал, че да се люби с Катрин ще е прекрасно, но се оказа много повече, отколкото си представяше. Не беше възможно да го обясни, но имаше усещането, че по време на сливането им изживява страстта и на двамата. Почти физически усещаше, че нейното и неговото съзнание проникваха едно в друго. Щом го осенеше някоя мисъл, тя реагираше абсолютно хармонично, а той като че ли долавяше нейните желания като свои и мигом откликваше.

Любиха се цяла нощ, сменяха поза след поза, и то с такава лекота, сякаш се бяха любили от незапомнени времена — просто знаеха всичко един за друг.

— Имам чувството, че винаги сме били любовници — прошепна той.

— Никога — отвърна тя. — Никога, но се желаем от толкова векове, че знаем всичко. Ние се любим със себе си.

— Да — съгласи се, макар че не разбра точно какво каза, но в същото време схвана смисъла.

В леглото с нея се чувстваше свободен. С другите жени бе нащрек, защото трябваше да пази репутацията си — непрекъснато да се показва вещ и знаещ.

А с тази чернокоса Катрин можеше… е, да експериментира. Дали така е хубаво? — зачуди се той, докато я вдигаше, за да я обърне и сложи върху щръкналото си доказателство за желанието към нея.

— О-о-о… Хубаво е… — измърка тя, а той се разсмя, галейки гърдите й, и после спусна ръце към тънката й талия.

Когато се отпусна върху нея за четвърти път през последните няколко часа, започна да й разказва колко я обича.

— Още ли мислиш да се жениш за Фиона? — попита тя невинно.

Той отърка нежната й буза с наболата си брада и тя изпищя.

— Това ще се махне ли? — попита той, като държеше кичури коса и имаше предвид цвета им. Светлината отвън започваше да прониква, а и погледът му се избистряше.

— Има ли значение?

— Обичам те с всякакъв цвят коса, но… Всъщност, хубаво е да има известно разнообразие.

— Ах ти! — погледна го уж строго тя, като се метна отгоре му.

В следващия миг тя притисна ръце към главата си, сякаш изпитваше огромна болка.

— Какво има? Катрин! Какво става?

— Не! — рече тя. — Не искам да се върна. Искам да остана тук.

— Разбира се, че можем да останем тук. Щом не искаш да се върнем в къщата. Можем…

— Не! — обади се отново тя рязко, а очите й бяха плътно затворени, сякаш говореше на някой друг. — Не искам да се върна!

Тя го погледна и очите й бяха пълни с огромна мъка.

— Нора е. Вика ме обратно. Казва, че съм направила което трябва и сега трябва да се върна. Казва, че мястото ми не е тук. Не й позволявай да ме вземе.

Той не разбираше какво му говори, но знаеше, че е изплашена. А ако тя бе изплашена, той също беше изплашен. Обгръщайки я с тялото си, я притисна до задушаване.

— Няма да позволя на никой да те вземе. Ти си моя.

— Да — съгласи се тя. — Твоя съм, само твоя. Никога не съм обичала никой друг. През никой от животите си. Дори през онези, които съм живяла без теб.