Джуд Деверо - Спомен

— По дяволите! — промърмори той и се опита да се изправи, но все още замаян, за малко да се отпусне отново на земята. Препъна се на няколко пъти, но стигна до купчината от дърва и камъни, като си помисли, че ще нареди да съдерат от бой онзи, който си е позволил да я натрупа. Кому бе хрумнало да струпа на средата на пътя, където язди всеки ден, камара почти човешки бой — чудеше се той. Някой можеше…

Някакъв съскащ звук привлече вниманието му. Наведе се към най-големия дънер и установи източника на звука. Видя малко огънче; по запален фитил бързо напредваше пламъче към цилиндър, пълен със сива пудра.

— Барут — констатира на глас и успя да се обърне миг преди експлозията, която почти го оглуши. Някакъв камък го удари по тила и после не си спомняше нищо.

— Къде съм?

— Шшшт — прозвуча непознат женски глас. — Почивай. Аз ще се погрижа за тебе — каза тя със странен акцент, но определено звучеше като от простолюдието.

В стаята бе непрогледен мрак и той не виждаше нищо; главата го болеше така силно, та си помисли, че от тази болка може да го избави само смъртта; в ушите му имаше странен тътен.

— Не! Не пипай превръзката — спря го жената. Или поне му се стори, че казва това.

Тависток бе прекалено зле, за да се опита да разбере какво става, и отпусна глава.

— Ослепял ли съм?

Слепотата изглеждаше като хубав завършек на безплодния му живот.

— Нищо и ник’во гърмене. Туй е ’сичко. Мънинко барутец. Няма за к’во дъ съ косиш. Ай де, пий т’ва и ш’съ упрайш.

Усети, че превръзката е плътно затегната около очите му. Жената провря ръка под врата му, повдигна главата му и я притисна до меката си гръд. Подаде му да пие някаква топла течност от груба дебела чаша.

— Какво е това? — понита той замечтано, защото му бе приятно да обляга глава върху гърдите й. Явно не си бе дала труда да сложи корсет.

— Чай от върбова кора — обясни тя. — Предшественик на аспирина, подправен с малко тъмен ром.

Продължи да мърмори нещо в смисъл, че не знае дали аспиринът вече е изобретен.

Дочутото трябваше да породи въпроси у него, но понеже не се сети как точно да ги формулира, попита:

— Ти коя си?

— Твоят ангел пазител, скъпи — отвърна тя. — К’во искаш да бъда?

— Не искам да си по-различна от това, което напипвам — увери я той и ръката му се плъзна по нейната.

Жената така рязко пусна главата му на твърдото легло, че му излязоха свитки от очите и той простена.

— Нямаш ли си половинка? — попита тя и в гласа й се долавяше гняв. — Нямаш ли жена да си седи сама вкъщи, докато ти хайманосваш по света и гониш фусти?

Не познаваше този диалект, но долавяше смисъла.

— Тя не…

— Само да кажеш, че не тъ разбира. Ще тъ фрасна с ръжена.

Тависток се засмя.

— Опасявам се, че прекалено добре ме разбира. Може още малко от онова питие?

Този път не поднесе чашата до устните му, а му я подаде. Заради превръзката на очите се наложи да размахва ръце, докато я открие.

Жената мълчеше и той се заслуша, за да разбере къде е застанала, но тътенът в ушите му бе толкова силен че не различаваше звуците ясно. Нещо в нея го интригуваше.

— Как попаднах тук? Моля те, разкажи ми.

— Довля’ох те — отговори тя с отвратителния си диалект, но с всяка следваща глътка от топлото питие той се дразнеше все по-малко. — Не — възрази тя нежно и той усети как сяда до него на леглото. — Ти ми разкажи за себе си. Защо пришпорваше бедното добиче така? Насмалко да ме убиеш.

Засмя се, но от това главата го заболя, макар и не така силно — вълшебният еликсир в чашата вече действаше.

— Ако започна да ти разказвам проблемите си, никога няма да свърша.

— Аз съм добър слушател — окуражи го тя, като забрави да говори със странния си акцент. Тависток като че ли не забеляза.

Имаше нещо в причудливата ситуация — неговата слепота, топлата стая, мекотата на жената независимо от опитите й да се покаже хладна, — което пробуждаше желанието на Тависток да говори.

— Обичала ли си някого толкова много, че нищо друго в живота да няма значение? Обичала ли си го така силно, че да не можеш да ядеш, да не можеш да спиш, нито да работиш?

— Да — промълви тя и по гласа й Тависток разбра, че не лъже. — Този човек е причината да искаш да живееш.

— Да, така е.

— За твоята лейди Фиона ли става дума?

Тависток се усмихна в тъмнината.

— Фиона? Тя е нищо. Празна черупка. Притежавам нефрити, които имат повече душа от нея.

— Тогава кой? — прошепна жената. — Не може да е съпругата ти. Всички знаят, че възнамеряваш да се разведеш.