Джуд Деверо - Спомен

Сетих се за думите на Нора: ще бъдете много щастливи заедно. Но има доста неща да научиш, преди да го откриеш.

Да науча, помислих си аз. Какво трябва да науча? Нима това, че миналите животи влияят на следващите? Или че не трябва да проклинаш никого независимо колко си ядосан?

Лежейки, изведнъж се сетих, че знам какъв е моят урок: Любовта е всичко на този свят. Нора се оказа права. Исках да се оженя за Стивън, защото се опасявах, че ми предстоят само още няколко плодоносни години и ако ще създавам семейство, по-добре е да го сторя сега. Всъщност не бях обичала Стивън. Доказателството е, че го смятах за съвършен. Тависток не е съвършен. Фактически той е толкова несъвършен, колкото може да е човек. Той е суетен, арогантен, горд и ме смята за свои придатък. Общо взето — отвратителен.

При тази мисъл закрих лицето си с ръце и се разплаках. Да, наистина, сигурно е ужасен, сигурно е влудяващ и нечестен, вероятно очаква да му дам хиляди пъти повече, отколкото той на мен, но той е мой. Така мой, както никой друг никога не е бил и няма да бъде.

Никога да не обикнеш друг, и аз не го бях сторила, нито щях да го сторя.

— Трябва да унищожа проклятието — за пореден път казах на глас. — Трябва!

Но как? Нямам представа как се унищожават проклятия. Знам само да разказвам истории и да забавлявам хората. Да си представим, помислих си аз и се усмихнах, че това е един от моите романи; ако пишех всичко това, щях…

Рязко се изправих в леглото. Подобно на Скарлет получавам сила от земята. В Ню Йорк, когато искам да размишлявам, отивам в Сентрал парк и се разхождам. Вървя километри. Сега трябва да се облека и да изляза, за да премисля какво моята героиня… аз… трябва да сторя, за да премахна проклятието.

След четири часа краката едва ме държаха, но имах сюжет… Не, план! Нужен ми е малко барут, грим, боя за коса и много, много късмет.

Докато вървях обратно към къщата, не мечтаех; аз се молех.

Адам Тависток, лорд дьо Грей, яздеше, сякаш бе сраснат с коня: дългите му крака опасваха потните хълбоци на животното, докато то преодоляваше плетове и потоци. Кал се сипеше по него; къпинови храсти раздираха дрехите му и клоните на дърветата го шибаха през лицето. Но това не го занимаваше — той пришпорваше коня да върви напред, и то колкото се може по-бързо. Ако бе възможно, искаше да избяга от себе си. Единственото му желание бе да язди толкова дълго и бързо, че да остави душата си зад гърба си.

Но къде щеше да отиде, зачуди се той, защото колкото и бързо да препуска, не може да надбяга мисълта си. Къде може да отиде? В очаквателните и жадни ръце на Фиона? Понякога, когато я погледнеше, се чувстваше запленен от красотата й и неудържимо я желаеше, но в повечето случаи му идеше да заспи в нейната компания.

Тя е толкова красива, че няма нужда да притежава чувство за хумор, мислеше си той, докато конят прескачаше някакъв висок плет. Не й се налага да разсмее никой мъж; няма защо да забавлява когото й да било. Самото й присъствие задоволява всеки. Достатъчно — просто да седи, и това е всичко. Като че ли никой не се интересува, че тя никога не слуша какво й приказват. Но същевременно — тя никога няма какво да каже, така че защо да се учи да слуша другите?

И въпреки това Тависток кроеше планове да се ожени за нея. Защо, запита се той за пореден път, макар да знаеше, че единствената причина е да накара Катрин да го ревнува. Катрин като че ли мразеше Фиона; мразеше я истински. При първата им среща Тависток не обърна внимание на красивата Фиона, а само забеляза, че е хубава; но не му хрумна да я пожелае. Тя бе като картина в дома на приятел.

По-късно очевидната нетърпимост на Катрин насочи вниманието му към Фиона. Поради някаква необяснима причина Катрин си мислеше, че Тависток е страстно заинтересуван от божествената Фиона. Най-вече неоснователната ревност на Катрин тласна Тависток да забележи прекрасната Фиона.

Конят прескочи поточе със стръмни брегове, не успя да се задържи и само волята на Тависток, съчетана с умелото подръпване на юздите, помогнаха на животното да се задържи на крака.

Той обича Катрин. Обича я с цялото си сърце. Преди четири години и половина я видя на градинско парти у леля си. Зървайки сините й очи и бяло-русата коса, разбра, че е загубен. Никога не бе харесвал жена, както хареса нея.

Но в сватбената им нощ нещата се объркаха. Много се объркаха. Много, много се объркаха. Колкото и да я желаеше, не можеше да я притежава. Катрин бе толкова невинна — дори не схвана, че нещо не е както трябва. Ужасно й хареса как прегръща голото й тяло, как я държи в прегръдките си. След часове, прекарани в целувки и ласки, тя не разбра защо съпругът й напусна стаята бесен, като затръшна вратата след себе си. Той знаеше, Катрин има чувството, че нещо е сбъркала, но не разбира какво.