Джуд Деверо - Спомен

Събудих се на сутринта. Чувствах се несравнимо по-добре, макар и премаляла от глад. Паметта ми бавно се възвръщаше. Като че ли успявах да се сетя за всичко: животът ми в Ню Йорк през 1994 година, животът ми по времето на крал Едуард и животът ми с Талис.

След като позвъних на прислужницата, умът ми започна да блуждае, както става обикновено, когато обмислям сюжет за поредния роман. Исках да си припомня и най-малките подробности.

Сега си обяснявах враждебността на старата дойка на Тависток към мен и моето непонятно желание да я накарам да ме хареса. Айа бе Алида или всъщност — моята майка. Сега, по времето на Едуард VII, най-после Талис бе неин син, така да се каже. Като дойка му бе почти майка. А Тависток я държеше, защото Талис бе умрял убеден, че Алида брани ревностно неговите интереси.

Чичото на Тависток — Хюбърт — очевидно бе прероденият Хю Келън, който се опитваше да ни събере след всичките тези години.

Усмихната, погледнах нагоре към вътрешната страна на балдахина. Дороти бе Дариа — продължаваше да слуша моите истории и да иска много мъже. Поне бе постигнала мечтата си мъжете да я обожават. Дариа не остава незабелязана от никой мъж. А сме приятелки от векове.

Намръщена си помислих, че макар да не я бях срещнала, Фиона трябваше да бъде лейди Франсес. Бях уверена, че преследва мъжа, определен за мен от стотици години.

Когато прислужницата влезе и постави поднос на коленете ми, аз дълго я изучавах. Не съм ли я срещала в миналото? Доколкото можех да видя — не бях.

— Ще желаете ли нещо друго, мадам?

— Не, нищо. Чувствам се добре след цяла нощ сън.

Тя се усмихна.

— Вие спахте две нощи и един ден. Негово благородие разпореди да не ви безпокоят.

След като прислужничката излезе, изядох всичко от подноса и дори се изкушавах да продължа с цветята от вазата. Две нощи и един ден, помислих си аз усмихната. Нищо чудно, че имах чувството, че съм спала под хиляда одеяла.

Точно бях приключила със закуската, и в стаята влезе съпругът ми. За миг потреперих и се сетих за всичко, което представлявахме един за друг. Той не бе пожелал да живее без мен, а аз не можех да живея без него.

— Радвам се да видя, че си по-добре — декларира той официално.

Сега вече знаех какъв е всъщност — колко е уязвим, колко е нежен. Точно като мен, помислих си аз. Хората ме смятат за коравосърдечна, а аз не съм.

— Тали — посрещнах го, без да се замислям, и протегнах ръка.

Не я пое.

— Сега пък си забравила името ми.

— Не, не съм. Просто… — Какво? Просто сега знам толкова повече. — Тавей, искам да опитаме отново. Ние се обичаме. Знам, че ме обичаш. Винаги си ме обичал и винаги ще ме обичаш.

За момент като че ли сълзи блеснаха в очите му, но той бързо се окопити.

— Да — потвърди прегракнал, — винаги съм те обичал, но ти и аз не можем… Не можем… — не успя да довърши изречението и бързо напусна стаята.

— Да — промълвих на глас в тихата стая. — Знам. Не можем.

Никога да не обикнеш друг, бе казал Талис.

Дано вечно ме обичаш и желаеш, но никога да не ме имаш, бе казала Кали.

Нора ми бе обяснила, че проклятията държат моята сродна душа и мен разделени; заради тези прокоби нямахме доверие един към друг в този живот. А неразрешените ни проблеми от времето на крал Едуард VII ни пречат да се открием през 1994 година.

След всичко видяно по времето на кралица Елизабет I — как бяха излъгани Талис и Каласандра, — бях готова да простя и забравя.

— Оттеглям своето проклятие — произнесох на глас полу на шега, но от странно стягане на кожата ме побиха тръпки. Изглежда, произнесените проклятия наистина са по-силни от проклятия, отменени на шега.

Е, добре. Как щях да премахна прокобата?

Първата ми мисъл бе, че ако Нора е тук, ще ме научи как да постъпя. Дали унищожаването на проклятия изисква кристални топки и кукличка-двойник на жив човек? Или мъртви жаби и прах от еднорог?

Докато размишлявах и се забавлявах, зърнах сгънат вестник отстрани на подноса. Никога не съм си падала особено по четенето на вестници, но сега, когато отместих таблата, видях датата. Осми юни. За миг не можах да се сетя защо така ме стресна тази дата, но си спомних.

Днес Тависток и аз щяхме да умрем. Днес някой щеше да ни убие или ние да се самоубием, а тялото ми никога нямаше да бъде открито.

При тази мисъл цялото ми добро настроение отлетя. Убийството е сериозна работа.

Най-важният въпрос бе как да предотвратя всичко. А ако не мога — как да се измъкна оттук, преди да умра?