Джуд Деверо - Спомен

Докато чаках, подредих получената информация от Нора, прочетеното и лично преживяното и предадох на Дариа роман от шестстотин страници за прераждания и минали животи. Тя бе така щастлива, че се надявах да не забележи, че романът всъщност е без край. Няма защо да казвам, че забеляза, но не трепна, когато й обясних, че не знам как свършва, защото още не съм го изживяла. След краткото мълчание от другата страна на телефона чух:

— Съобщи ми, когато си готова.

Вярата й в мен е толкова голяма, че ми иде да заплача.

Продължавах да чакам Талис, но не прекратих разследванията си. Проверих какво е станало с имението Пениман — мястото, което Алида бе пазила като примамка за толкова много хора, ако изпълнят волята й. Когато бях в тялото на Катрин, преди да видя какво стана с Талис и Каласандра, не знаех, че Тависток живее в Пениман. Като си помислих как това богато място е било използвано и за награда, и за наказание, не допусках, че Кати и Тависток могат някога да са щастливи там. Ако го обитава някакъв дух — това е духът на Айа/Алида. Прочетох, че цялата покъщнина — картините и мебелите, които бях видяла — са били прибрани на склад през Първата световна война, а мястото — използвано за болница. Истински се зарадвах. Но по-нататък пишеше, че в нощта на победата някакъв небрежен мъж, пиян от щастие, без да иска запалил имението. Почти изпитах облекчение. Най-малкото пожар бе необходим, за да прочисти мястото.

Обадих се на агент по недвижими имоти в Англия, за да ми издири малка къща с тръстиков покрив, която е била ферма по времето на кралица Елизабет I. Никак не бе трудно да открия каквото търсех и не се изненадах, че се продава. Отдавна вече не се изненадвам от нищо. Купих я за 120 000 лири, или около 180 000 долара. Симпатичните къщурки от Средновековието никак не са евтини, но знаех, че под пода на тази са заровени шест инкрустирани с скъпоценни камъни бокала и сребърен свещник, откраднат от Мег и Уилям от семейство Хадли. Щях да видя името си, изписано като дарител на музей, а и се сдобих с ваканционна къща в Англия.

Споменът за Мег и Уил ме накара да се обадя на Мили в Тексас. Изплаках й, че страшно се нуждая от нея. Казах й, че съм така депресирана, че не мога да пиша. Тя бе в самолета за Ню Йорк, преди да съм довърша изречението.

После звъннах на милия си издател Уилям Уорън. Лесно го раздвижих. Бе нужно само да кажа:

— Друго издателство ми предлага много изкусителни условия.

Веднага си уговорихме среща за вечеря.

При пристигането на Мили не си бях вкъщи. Бях й оставила бележка, че ще се срещнем в ресторанта на хотел „Плаза“ и бутнах двадесет долара на оберкелнера, за да я насочи към масата на Уилям.

Много ми се щеше да се скрия зад декоративната зеленина и да зърна лицата на Мили и моя издател, когато се срещнат за първи път, но знаех, че ще ме забележат, затова се прибрах у дома и зачаках с най-самодоволната си усмивка.

Поразтревожих се, защото Мили не се прибра цяла нощ. Но след като не се появи, нито пък се обади и на следващия ден, направо се ядосах. Позвъних в издателството и разбрах, че Уилям Уорън не се е вясвал от сутринта, а и не е уведомил къде е. Но за него това не беше необичайно — известно е, че издателите винаги правят каквото си искат.

На втората нощ обаче бях готова да отида в полицията. В три часа след полунощ получих факс от Мили. Тя и Уилям били в Лас Вегас и след минути поемали на сватбено пътешествие. Надяваше се, че съм добре и да не я мисля. Ще ми разкаже всичко, когато се върне.

— Ха! — изсмях се на глас. — Аз ще ти разкажа всичко.

Най-после Мег и Уил бяха отново заедно, а причината бях аз.

Бях много горда от себе си заради постигнатото, но седмиците се превърнаха в месеци, а от Тависток нямаше ни вест, ни кост. Изтормозих клетата Нора до смърт — сигурна съм, че беше готова да нашари вратата ми с магически знаци и да запее, но да се отърве от мен.

Бях на път да изгубя надежда. Плачех без видима причина. Нима е по-добре да си обичал и да си загубил всичко, отколкото никога да не си обичал? Сънувах Джами, Талис, Тавей. Седях в апартамента, мислех за тях през цялото време и чаках. Но с всеки изминал ден се убеждавах, че Талис няма да цъфне на вратата.

Един следобед реших, че все пак се налага да се върна към реалния живот. Не можех да продължавам да страня от човечеството. Може би Джами ме чака пред къщата. Може би…

Напълних ваната с гореща вода, пуснах благоуханни соли и се потопих. Измих косата си с нещо, ухаещо на праскови и гарантиращо, че ще стане мека като на ангел. Внимателно обезкосмих краката си, после изплакнах косата си, излязох от ваната и наплесках тялото си с безсмислено скъп крем. Когато приключих, знаех, че дори една цветна градина не е по-благоуханна от мен, но отказвах да си дам сметка, че до мен няма мъж, който да зарови нос в шията ми и да ми каже как ухая.