Джуд Деверо - Спомен

— О, Тали — обади се Кали със сълзи в гласа. — Не можеш да го оставиш да избяга.

Това, че Кали спомена галеното му име, убеди Талис, че отново я е спечелил, и той придоби нови сили. Изтегли меча си с добре усвоен жест и го доближи до лицето си — носът му докосна острието.

— Ще отдам живота си на този подвиг, моя прекрасна дамо. По-скоро бих умрял, но ще върна маймунката при вас. Ще изкача най-високата планина, ще мина през огън, ще преплувам океани. Ще…

— Най-вероятно ще го умориш от приказки — прекъсна го Кали и разсмя тълпата. — Хайде, мързеливецо, иди и вземи маймунката!

За пръв път, откакто бе пристигнал в имението Хадли, Талис се чувстваше така щастлив. Стана, метна меча си на Джеймс и тръгна към бурето, където стъписаното животинче се чудеше какво да прави. Като мина край Кали, Талис пое ръката й, канейки се да я целуне.

— Ако позволите, моя лейди. Едно докосване до сладката ви кожа, една милувка на ръката, един…

Спря, защото Кали, раздразнена от безкрайните му приказки, сграбчи главата му и звучно го целуна по устата.

— Спри да дърдориш и върви! — нареди тя, като го оттласна от себе си.

Под звучния смях на тълпата — вече нямаше човек на панаира, който да не гледа този импровизиран спектакъл — Талис тръгна към буретата. Хората се катереха по покривите, по раменете си, само и само да виждат по-добре.

— Шшшт! — подкани Талис всички да млъкнат, докато се приближаваше към подплашената маймунка. Придвижваше се на пръсти, а тълпата се превиваше от смях.

— Моля те, маймунке — нареждаше Талис високо, така че и мъртвите можеха да го чуят (в случая — и най-отдалечените зрители), — не бива да бягаш. Нужна си ми, за да докажа на моята дама, че означава всичко за мен. Трябва да й докажа колко я обичам. Налага се…

Лейди Франсес, отвратена от цялата нелепост, си проби път през тълпата:

— Наистина, Талис, това не е поведение. Лейди Алида ще ти се разсърди.

— Шшшт! — призова я Талис с пръст до устните. — Налага се да спася това сладко създание.

— Това е отвратителна гад и аз… — лейди Франсес млъкна, тъй като осъзна, че всички я гледат и злодеят е тя.

— Пст! — извика тя и подплашената животинка скочи от бурето на покрива. А дамата вдигна поли и разбута околните, за да мине.

Колебанието на Талис трая само миг. Високият покрив имаше вид като че ли ще се срине всеки мих. Това собствено бе обор без врати, където едно вързано магаре зобеше сплъстена слама. От години никой не си бе дал труд да потегне съборетината — зееха дупки, на места висяха греди, всичко се люлееше.

Но Талис се сети за последните месеци, прекарани без Кали, и колебанието му бе дотук.

— Не! — извика Кали и го хвана здраво за глезена, докато той се катереше по третото бури. — Талис, това вече е прекалено. Покривът е опасен. Ще се пребиеш.

Той я погледна отгоре и в очите му нямаше ни най-малко раздразнение; не бяха очи на човек, който дава представление за пред хората.

— Предпочитам да умра, но не и да се опитам да живея без теб — думите идваха дълбоко от сърцето му.

Каза го единствено за да го чуе Кали, но още най-малко десет души наоколо станаха свидетели на признанието и побързаха да го съобщят на останалите. По-късно се разправяше, че поне три жени са припаднали от пристъп на романтично опиянение, но нищо чудно да им бе прилошало от навалицата.

Талис умело се метна на водоскока и се изкатери до стръмния покрив. Знаеше, че ако все още някъде държи, това е по ръба. Стъпи ли на самия покрив, ще поддаде и той ще се стовари долу.

Обладан от чувството на въжеиграча, когото искаше да гледат с Кали, Талис тръгна по ръба с опънати встрани ръце. Бавно се приближаваше към маймунката.

Кали мислеше, че ще умре; стиснала брадичка с ръце, тя дишаше учестено и не сваляше очи от Талис там горе.

— Бавно, бавно — шепнеше някой до нея. Забеляза че е въжеиграчът, чийто номер бе гледала преди малко. — Чувството му за равновесие е добро. Ако се съсредоточи, ще успее.

Талис успя. Премина цялата дължина по корниза и се протегна, за да хване подплашеното животинче. Маймунката знаеше, че човек означава храна, затова не побягна. Но все още бе извън обсега на Талис.

Долу всички затаиха дъх.

Сърцето на Кали пулсираше в гърлото. Тя се приближи към постройката.

— Какво? Да не би да го хванеш, ако падне? — подвикна някои и тълпата се разсмя.

Да, помисли си Кали. Ще го хвана. В следващия миг изпищя:

— Неее!

Талис бе вдигнал крак, за да стъпи на прогнилия покрив.