Джуд Деверо - Спомен

Гилбърт седна обратно. Никога не го призна, но когато кралицата му се присмя, гордостта му бе наранена, че толкова хора потвърдиха желанието си синът му да е мъртъв. Въпреки цялата си грубост Гилбърт по свой начин обичаше момчетата си и този му липсваше. Той бе чудесен компаньон за пиене.

— Ти какво ще получиш от всичко това? — попита той.

— Щастието на съпруга си — отвърна тя.

Гилбърт се изсмя.

— Ако не ми кажеш истината, няма да направя нищо.

Алида пое дълбоко въздух, за да спечели малко време, и именно тогава реши да му каже истината.

— Искам отмъщение.

Тя го погледна. Гилбърт Рашър не бе човек, пред когото да се изповядаш, но може би именно това го правеше подходящ. Нищо на света — никакъв мотив — нямаше да го шокира. Той разбираше и се поддаваше на всеки порок. Алида знаеше, че няма да пилее време да съжалява някого.

— Омъжих се за съпруга си по любов. Не заради пари, а защото го обичах. Бях много млада и наивна и си въобразявах, че и той ме обича. Не беше така. Цялата ми младост мина в стремеж да го даря с идеален син. Не успях. — Направи пауза. — Вероятно нямаше да ме обича дори и да бях успяла. Представа нямам. Но знам, че животът ми бе истински ад именно защото някога го обичах. Гледам как дъщерите ми са без съпрузи и се превръщат в свадливи стари моми, защото той се скъпи да им даде зестра. Свидетел съм как пренебрегва всичко около себе си, завладян от глупавия си стремеж да постигне нещо, което смята, че е мечтата на живота му. — Отново погледна Гилбърт. — Сега той се сдоби с този мечтан син. Има това скъпоценно момче, което винаги е желал. Би трябвало да видиш Талис. Той е като сбъдната мечта: красив, внимателен и много, много добър. И съпругът ми го обожава; наистина го обожава.

Тя се надигна от стола и направи няколко крачки по мръсния под, осеян с останките на стотици предишни гуляи.

— Умирам. Остават ми най-много две години и на смъртния си одър искам да нараня съпруга си така, както той ме нарани. Искам единственото нещо, което някога е обичал, да му бъде отнето, така както аз бях лишена от моя копнеж. След като умра, искам да чуе какво ще разправят всички за момчето, на което толкова много държи. Искам да чуе как всички ще говорят за възхитителния син на Гилбърт Рашър, а не за сина на Джон Хадли.

Обърна се отново към Гилбърт:

— Разбираш ли ме? Използвам те като оръдие на своето отмъщение.

Да бъде използван не бе ново за Гилбърт; онова, което искрено го вълнуваше, бе какво ще получи той.

— Какви пари ще получа?

— В продължение на две години няма да получиш нищо. Но когато дойдеш след две години, съпругът ми ще ти даде всичко, за да запази момчето за себе си.

— Но момчето ще остане при него. Познавам този тип. Ще мисли, че Хадли му е баща. Синовете винаги са много привързани към бащите си.

Алида се усмихна при мисълта, че може би Гилбърт не е чак толкова глупав, колкото смята.

— Погрижила съм се и за това.

— О? — зачуди се Гилбърт и й наля вино от гарафата.

Евтино вино, почти не се пиеше, а оловната чаша изглеждаше, сякаш са я ръфали кучета, но за него това бе нечувана щедрост. До този момент на бе предложил нито на нея, нито на прислугата й дори коричка хляб.

— Какво правиш, за да разрушиш тази привързаност?

— Момчето иска да се ожени за една от моите дъщери. Онази, която родих в нощта, когато и Талис се появи на бял свят. През всичките тези шестнадесет години са живели заедно с дойката и съпруга й и са силно привързани един към друг.

— Той не бива да се ожени за нея — отсече Гилбърт. Вече се изживяваше като баща на английския крал. Като такъв поне ще може да си отмъщава на враговете. Иначе казано — той щеше да е веднага след краля на Англия. Щеше да реже глави така, че да потопи Лондон в кръв.

— Разбира се, че няма да се ожени за нея. Недопустимо е. А когато му дойде времето, момчето с охота ще напусне Джон.

— А това как си уредила?

Тя си играеше с оловната чаша, без дори да забелязва полепналата по нея храна.

— Съпругът ми смята, че момчето стои у нас, защото иска да стане рицар, защото му харесва цялото богатство, което може да му предложи. Но момчето стои заради момичето. Прави всичко само заради нея. Само че аз вече започнах да ги отдалечавам един от друг и когато приключа, даже няма да се помнят.

И така ще е най-добре, помисли Алида. Дори да няма други интереси, беше й ясно, че не бива да позволи на своя дъщеря да се омъжи по любов. Родителите на Алида бяха прекалено мекушави и склониха на молбите и сълзите й да се омъжи за Джон Хадли. И ето докъде я доведе това. Ако се бе омъжила за друг, духът й нямаше да се сломи така, когато я пренебрегнеше.