Джуд Деверо - Сърце от пламък

Върна се в голямата приемна на болницата, където беше телефонът, и запали една от дългите си тънки пури. Припалваше ги една от друга, докато сестрите почнаха да мърморят, че в болницата не може да се диша. Лий яростно изръмжа насреща им, така че всички се свиха и страхливо се отдръпнаха. Ходеше напред-назад из стаята, а когато един горд с новородения си син баща поиска да телефонира, Лий го заплаши със смърт, ако само докосне телефона. Всеки три минути вдигаше слушалката, за да разбере има ли нещо ново, докато раздразнената Мери-Катрин не му заяви, че не може да търси Блеър, ако непрекъснато трябва да отговаря на запитванията му.

Успя да издържи цели пет минути, преди отново да се хвърли към телефона. Но още докато посягаше към слушалката, телефонът иззвъня.

— Къде е тя? — пошепна Лий.

— Трябваше да се предположи подобно нещо. Един човек — няма да ви кажа кой, защото репутацията му ще пострада — ми каза, че я видял оттатък коловозите. Файтонът й бил спрян пред бар „Аптеки“. Аз, разбира се, не знам къде се намира този салон и никога не съм го виждала. Ако питате мен, и Блеър няма какво да търси там…

— Мери-Катрин, обичам ви — изкрещя Лий, хвърли слушалката в ръцете на дежурната сестра и хукна навън.

Жребецът му беше свикнал да препуска като луд, а градът винаги с готовност му правеше път, тази вечер обаче Лий надмина самия себе си, когато профуча из улиците и копитата на коня изтракаха пред моста на Тиерас към квартала, където Блеър не биваше никога да ходи сама. Опитваше се да убеди сам себе си, че някой е дошъл у тях с молба за лекарска помощ и Блеър лекомислено му се е доверила, но инстинктът му подсказваше, че този път става въпрос за нещо много повече, отколкото за спешен медицински случай.

Пред бар „Ацтеки“ Лий спря коня и без да си дава труд да го завърже, се устреми право към салона. Едно от предимствата на професията му беше, че навсякъде го познаваха, а ако досега не беше оказал услуга някому, то всеки можеше да се озове скоро в положение, когато ще има нужда от неговата помощ.

— Искам да поговоря с вас — обърна се Лий към великана зад тезгяха.

Мъжът не обърна внимание на поставената пред него празна чаша от един клиент и с кимване покани Лий да го последва в задната стая.

— Момент, момент! — обади се един каубой, който тъкмо сваляше панталоните си. Пред него на изтърбушения дюшек лежеше мръсна жена с отегчено изражение на лицето.

— Изчезвай — нареди кратко кръчмарят. — Ти също, Бес.

Жената тежко се надигна и тръгна към вратата.

— Мислех си, че днес ми е проработил късметът и ти си дошъл при мен, а не при него — промърмори тя и се усмихна на Лий. Мръсните й пръсти нежно докоснаха бузата му.

Когато двамата излязоха, Лий нетърпеливо се обърна към кръчмаря:

— Чух, че тази вечер жена ми е чакала някого зад бара. Вие сигурно знаете какво я е довело тук.

Мъжът подръпна брадичката си и потърка небръснатите си бузи.

— Не ми се иска да ме въвличат в техните игри. Льо Голт и жената, с която се е сдушил…

— Но какво общо има оня негодник? — попита смаяно Лий.

— Вашата жена очакваше именно него.

Лий се извърна настрана. Беше се надявал, че се е излъгал и Блеър е дошла да лекува някой ранен, но щом е чакала Льо Голт…

— Вие просто нямате избор — обърна се отново той към великана. — Няма да ви шантажирам или да викам шерифа, но разберете, че е прибягна към всяко средство, за да узная къде е жена ми.

— Шерифът вече е уведомен и тръгна да гони Льо Голт и жената. Само че в нищо не може да ги обвини, защото този път женичката ви ще свърши мръсната работа.

Леандър се приведе напред.

— Кажете ми всичко, което знаете — веднага!

— Нямам нищо общо с тази работа. Продавам на хората уиски и бира, но не ме интересува с какво се занимават. Добре де, добре — не се вълнувайте толкова. Ще ви кажа всичко, което искате да узнаете. Значи онзи Льо Голт нае стая при мен и скри в нея една жена. Не я познавам. Видях я само веднъж. Говори странно. Сигурно е чужденка.

— Французойка? — попита Лий.

— Вероятно. И е доста красива.

— Значи Льо Голт и тази французойка са забъркани в нещо — проговори замислено Лий. — Какво друго знаете?

— На минаване чух разговора им: трябвало да изнесат нещо от града и търсеха човек, който да не събуди подозрението на полицията. Често си говореха за това.

Леандър се обърна и удари с юмрук по дървената стена. Болката от удара го облекчи.

— Значи са намерили някой достатъчно глупав да им повярва. Къде отидоха двамата и какво искаха да измъкнат от града?