Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Не одобряваш и онова, което върши той, нали? Не искаш синът ти да се връща в къщи с пробити от куршуми гърди?

— Стреляли са по Лий? — пошепна ужасено Рийд.

— Само няколко сантиметра по-надясно, и куршумът щеше да мине през сърцето.

— Не знаех. Той нищо не ми е казал…

— Той не обича да говори за себе си. Къде ходи нощем и защо се връща с окървавени гърди при жена си в спалнята?

Рийд изгледа снаха си, видя пламтящите й очи и разбра, че няма право да й разкаже за нощните посещения на сина си в миньорските лагери. Уважаваше настояването на Леандър дейността му да се запази в тайна. Освен това нямаше никакво доверие в младата жена, която се мислеше за спасител на човечеството. От нея можеше да се очаква да извърши някоя лудост. Беше същата като сина му…

— Не мога да ти кажа — промърмори едва чуто той.

Блеър само кимна и побърза да излезе от болницата. Отвън я очакваше оседлан кон и тя препусна в галоп, докато достигна завоя на река Тиерас, където я очакваше Нина.

Нина изгледа снаха си и после запотения и изморен кон.

— Брат ми ли е виновен, че си препускала дотук като луда? — попита тихо тя.

— Той е направо непоносим! Отвратителен потайник, най-ужасният мъж на света! — изплака Блеър.

— Съгласна съм с теб, но защо си толкова разгневена?

Блеър свали седлото на коня си и остави бедното животно да си отпочине.

— Знаеше ли, че баща ти му се обажда в полунощ или посред бял ден и Лий се губи някъде с часове, а после отказва да ми каже къде е бил и какво е правил? Преди два дни се довлече у дома с две дупки от куршуми в гърдите, а трима агенти на Пинкертън го проследиха чак до къщи! Сигурно те са стреляли по него. Защо? В какви каши е забъркан моят мъж? — извика Блеър и захвърли седлото на земята.

Нина я изгледа с широко разтворени очи.

— Нямам представа. Отдавна ли е това?

— Откъде да знам? Според него аз не заслужавам доверие и не бива да знам нищо. Позволено ми е да зашивам раните му, но не и да питам кой е стрелял по него. О, Нина, какво да правя? Не мога да мълча и да гледам как излиза от къщи, като знам, че следващия път може и да не се върне жив!

— Агентите на Пинкертън са стреляли по него, така ли? Сигурно онова, което прави, е свързано с…

— С някои престъпници! — прекъсна я рязко Блеър. — Във всеки случай върши нещо нелегално. Знаеш ли, за мен това няма значение. Искам да се върне жив и здрав. Нямам нищо против да граби банки през свободното си време, стига да не му се случи нещо.

— Да граби банки? — Нина се отпусна на една скала. — Блеър, аз наистина не знам с какво се занимава брат ми. Татко и той винаги са ме държали далеч от неприятните неща. А мама и аз премълчавахме пред тях всичко, което би ги разсърдило. Може би двете с мама бяхме дотолкова залисани в нещата, които вършехме тайно, че не обръщахме внимание на факта, че нашите мъже също могат да си имат тайни.

Блеър с въздишка се отпусна на тревата.

— Лий веднага разбра, че съм била в лагера на миньорите.

— Тогава слава на Бога, че главата ти е още на раменете. Това беше първият пристъп на ярост във вашия брак, нали?

— Да, и, надявам се, последният. Опитах се да му обясня, че тайнствените му изчезвания ме тревожат също толкова много, колкото той се бои за мен. Но той дори не ме изслуша.

— Главата му е от мрамор — отговори с въздишка Нина. — Какво ще правим сега с позивите? Освен теб никой няма достъп до мините. А щом Лий веднага разкри тайната ни, аз не мога да помоля Хюстън или другите момичета да внасят и позиви…

— Вчера имах достатъчно време да размисля и Хюстън ми даде чудесна идея. Разказа ми, че отдавна има желание да създаде женско списание. Как мислиш, не можем ли ние да издаваме това списание и като израз на благотворителност да раздаваме безплатно екземпляри на жените на миньорите? Ще представим първия брой за одобрение на директорите и аз съм сигурна, че ще получим позволение да го раздаваме в мините, защото списанието ще съдържа най-безобидни неща.

— Например за новите прически? — засмя се с блеснали от възбуда очи Нина.

— Най-дръзката статия ще бъде протест срещу избиването на колибри в Южна Америка, с перцата на които дамите украсяват шапките си.

— И нито дума за необходимостта от профсъюзно обединяване на работниците?

— Нито една думичка, която да се вижда.

Нина се усмихна щастливо.

— Мисля, че проектът е чудесен. О, Алън, свършвай по-скоро учението си, за да се върнем у дома! А как ще информираме читателите за онова, което трябва да знаят?