Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Ти си знаела?

— Разбира се, почти всичко. След известно време започнах да очаквам трескаво всяка следваща лудория. Аз бях тази, която отклони подозренията на Лий към Джон Лехнер.

— Джон винаги си е бил самохвалко. Сигурна съм, че си е заслужил шамарите, получени от Лий. Но, Хюстън, аз дори не подозирах, че си се смятала за страхливка. Винаги съм искала да постигна твоето съвършенство.

— Аз — съвършена? Не! Само ме беше страх да не разочаровам мама, да не ядосам мистър Гейтс и да не наруша онова, което градът очакваше от една Чандлър.

— А аз като че ли правех напук на всички, макар че не исках да се карам с никого. Ти имаш много приятели — толкова хора, които те обичат.

— Естествено е да ме харесват — отговори раздразнено Хюстън. — И теб щяха да харесват, ако правеше за тях толкова, колкото правя аз. Първо се казва: „Ще организираме забава“ и веднага някой предлага: „Да повикаме Хюстън Чандлър — тя ще свърши цялата работа“. А аз се страхувах да им откажа. Организирала съм забави, на които дори не бях поканена. Колко често ми се е искало да откажа, но нямах кураж. Мечтаех да си събера багажа, да се спусна по дървото до прозореца ти и да избягам където ми видят очите. Но се боях. И ти винаги казваше, че животът ми е безсмислен. Да знаеш колко беше права…

— Аз просто те ревнувах — прошепна Блеър.

— Ревнувала си? Мен?

— Не знаех това, докато Лий не ми отвори очите. Печелех награди, получавах най-високите оценки, хвалеха ме и въпреки това бях винаги самотна. Много ме заболя, когато мистър Гейтс заяви, че не ме иска в къщата си, но теб ще задържи с удоволствие. Болеше ме, когато ти ми пишеше, че всяка вечер стотици мъже те канят на танц. И когато сядах да чета в книгите си как се ампутира крак, често спирах, за да препрочета писмото ти. Мен никога не са ме ухажвали като теб. Понякога дори си мислех да захвърля медицината, стига само да можех да стана нормална жена, ухаеща на парфюм, не на карбол.

— Аз пък често си пожелавах да върша нещо по-важно, отколкото да избирам платове за следващата си рокля — въздъхна Хюстън. — Мъжете ме харесваха, защото ме смятаха за покорна, или поне така се изразяваше Лий. Нравеше им се мисълта да имат жена, която им е подчинена. За повечето мъже бях нещо като дресирано куче в човешки образ — някой, който им носи пантофите. Искаха да ме вземат за жена, защото знаеха какво получават: никакви изненади от страна на Хюстън Чандлър.

— Мислиш ли, че и Лий те е пожелал по тази причина?

— Понякога дори не съм сигурна, че наистина ме е помолил за ръката ми. Видяхме се два-три пъти, след като се върна в Чандлър, а аз бях твърдо решена да го направя свой съпруг и веднага казах „да“, когато стана дума за женитба. На следващата сутрин мистър Гейтс ме попита може ли вече да обяви годежа във вестниците, аз кимнах и след ден къщата се напълни с хора, които ми пожелаваха щастлив семеен живот.

— Познавам гражданите на Чандлър и забележителното им любопитство. Но ти през всичките тези години обичаше Лий.

— Може и така да е било. Но ние е него нямахме какво да си кажем. Само за няколко дни ти разговаря с него много повече, отколкото аз за цяла година.

Блеър остана известно време мълчалива. Странно, тя толкова време беше ревнувала сестра си, а в същото време Хюстън й е завиждала.

— Хюстън, ти току-що ми каза, че си се страхувала да осъществиш мечтите си. Що за мечти бяха това?

— Нищо значително. Не могат да се сравнят с желанието ти да станеш лекарка. Аз имах желание да пиша — не роман или някоя велика драма, по-скоро статии, и есета за женски списания. Например как се почистват петна по коприна или как се поставя подходяща маска на лицето.

— На мистър Гейтс това не би му харесало, нали?

— Не. Той твърди, че жените, които пишат, сигурно са изневерили на мъжете си и те са ги изхвърлили от къщи, затова е трябвало сами да се грижат за прехраната си.

Блеър широко отвори очи.

— Той май не се изразява особено деликатно, а?

— Не, а аз години наред се оставях да ме тормози.

Блеър прокара пръст по ръба на една витрина.

— А съпругът ти не те ли тормози? Знам, ти ми каза, че го обичаш, но сега… ти си… Искам да кажа, вече сте женени и сте живели известно време заедно…

Колкото и да я уверяваше Хюстън, че обича мъжа си, Блеър не можеше да го повярва. Само преди ден беше срещнала Тагърт пред Националната банка. Директорът, който едва му стигаше до раменете, стоеше послушно пред него, гледаше го в очите и говореше толкова бързо, колкото можеше. Тагърт отегчено гледаше над главата му, сякаш търсеше нещо в края на улицата. После извади златния си джобен часовник, погледна го и най-сетне благоволи да сведе поглед към директора. „Не!“ — чу го Блеър да казва, преди да се обърне и да си тръгне. Директорът се затича след него и го обсипа с молби да спре и да го изслуша, но Тагърт дори не се обърна.