Джуд Деверо - Кралицата дева

Разположиха стана си за нощувка край завоя на реката, която бе граница на Феарен. Не разпалиха огън, ядоха суха храна, разстлаха постелките си върху каменистата земя и легнаха да спят. Гералт остана на стража.

Джура се събуди почти веднага, след като бе заспала. Ромонът на реката скриваше по-тихите шумове, но тя усети, че нещо не е наред. Повдигна се на лакът и се огледа. Брита и Силеан видимо спяха и Джура погледна към дълбоките сенки край скалите, където трябваше да е на пост Гералт. Роуан бе разстлал постелките си настрани от другите и не се виждаше никакъв. Джура погледна към Дейр и разбра, че е буден.

Дейр лежеше на мястото си, но й посочи първо с ръка към дърветата, под които трябваше да е легнал Роуан, после ръката му се насочи към тясната пътека, която водеше към земята на феарените. Тя почувства как пулсът й се ускорява. Неизвестно защо, англичанинът бе навлязъл сам в неприятелска територия.

Джура отметна завивките, нареди с жестове на Дейр да остане при Брита и Силеан, после пропълзя към конете. Тя знаеше, че Роуан ще язди право към града на Яин. Качи се на коня си без да го оседлава, потегли бавно и безшумно. Колкото повече се отдалечаваше от стана, толкова повече ускоряваше ход.

Не бе изминала голямо разстояние, когато Роуан изскочи от гората, кипящ от гняв.

— Върви по дяволите, Джура! — кресна й той. — По-лоша си от властна майка! Връщай се при другите! Веднага!

— И да те оставя без подкрепа!? — отвърна тя, а конят й танцуваше около неговия. — Ти си сам на вражеска територия! Хората на Яин ще те убият без да те питат дали си крал и каква благородна мисия си тръгнал да изпълняваш!

Той опитваше да овладее гнева си:

— Търся вестителя, когото изпратих. Той трябваше да пътува по този обиколен път — пътя, който ириалите ползват, когато крадат коне от феарените. Вестителят трябваше вече да ни е пресрещнал.

— Феарените няма да оставят вестителя ти жив, дори ако успее да стигне до техния крал.

— Аз съм крал!… По дяволите, Джура, нямам време да се карам с теб. Знам, че няма да се върнеш, тъй че тръгвай с мен! И пази гърба ми — подхвърли той през рамо.

Тя се усмихна в тъмнината и потегли след него.

Яздиха около час по скалистата пътека. Само луната им светеше. Роуан вдигна ръка и спряха. Слязоха от конете колкото се може по-безшумно, внимателно ги поведоха надолу по стръмния склон и ги вързаха за едно дърво.

— Видях светлината на огън — прошепна Роуан. — Дръж се близо до мен и не предприемай глупости.

— Ти беше този, който навлезе във вражеска територия — напомни му тя. Даже в тъмнината забеляза тревожния израз на лицето му.

Докато го следваше по склона, си мислеше, че той се движи доста безшумно за човек с такова масивно телосложение. А и зрението му бе остро — бе забелязал огъня твърде отдалеч.

Скрити между дърветата, двамата с Роуан наблюдаваха известно време обстановката преди да предприемат нещо. Трима мъже клечаха около огъня и дъвчеха остатъците от заек. Изглеждаха уморени, дрехите им бяха съдрани, кърпени и докърпвани. Личеше, че са ги носили с години.

Джура определи, че са феарени. Бяха дребни мъже, около педя по-ниски от ириалите, но тези, които бяха се сражавали с феарени, знаеха колко са гъвкави и страховити в битка. Феарените бяха смугли, веждите им — гъсти и сключени, краката им бяха характерно извити. Казваха, че феарените качват децата си още от тригодишни на коня, че феарените обичат конете повече от себе си и ако пеши ириал срещне феарен на кон, единственото, на което може да се надява ириалът, е бърза и; безболезнена смърт.

Джура се обърна натам, където се криеше Роуан. Той се бе вторачил в нея, после кимна с глава към далечните дървета от другата страна на огъня. Там тя едва различи очертанията на още един човек. Напрегна 1 взор и забеляза, че човекът е вързан за дърво. Погледна въпросително към Роуан и той кимна утвърдително. Значи това бе неговият пратеник, вързан като коледна пуйка. Джура не можеше да различи дали човекът е жив или мъртъв.

Въпреки че Роуан беше англичанин, Джура бе започнала да го разбира. Без да каже дума той я изпрати към другата страна на феаренския стан. Самият той се прокрадна между дърветата към завързания човек.

На Джура се стори, че Роуан много се бави и едва не подскочи, когато той изникна от сенките зад нея.

— Хванали са Кеон — прошепна Роуан.

Джура не виждаше лицето му, но усещаше терзанията, които сигурно изпитваше. Кеон бе син на Брокаин, принц на зерните, момчето, чиято безопасност Роуан бе гарантирал с живота си. Джура си мислеше, че бе глупаво да се изпраща това безценно момче като вестител при феарените, но не сподели тази си мисъл с Роуан. Вече свикваше да си държи езика зад зъбите.