Джуд Деверо - Кралицата дева

Тя тъкмо бе нахлузила туниката през главата си, когато той я прегърна.

— Може да се отричаш от чувствата си към мен, но това са празни заклинания — каза той. — Тялото ти винаги ми е откликвало като на желан партньор. Жалко, че умът ти не е мъдър като твоето тяло — той започна да я целува, ръцете му галеха гърба й. — Щеше да се омъжиш за твоя Дейр, който цениш толкова много, но аз се съмнявам, че неговите целувки са те карали да се чувствуваш така влудена, както от моите целувки. И умът ти ще ми се отдаде, Джура! Просто е въпрос на време.

Тя извърна глава, за да избяга от целувките му, но не бе достатъчно силна да се изтръгне от прегръдките му.

— Не трябваше да ставаш крал! — прошепна тя. — Ти си само наполовина ланкон. Не те разбирам. Никой от нас не те разбира. Ти трябва да се върнеш в твоята страна преди да си събудил духовете на войната.

— И да те взема със себе си в Англия? — попита той. — Там, където ценят жената заради уменията й в домакинството, а не заради способността й да пребори останалите жени?

Джура силом се отблъсна от него:

— Аз ще остана тук! Аз съм ланкон! — докато го казваше, почувствува внезапна болка. Никога да не го види, да не види усмивката му, изразът му, който й казваше, че е направила нещо, което той не разбира. Никога вече да не усети ръцете му, обгръщащи тялото й!

Тя го погледна. Беше само с ленената рицарска препаска около бедрата. Гледката на масивното му, мускулесто тяло, покрито с рижи косъмчета, събуди у нея желанието да го докосне. Тя силом се отърси от това усещане. Трябваше да се овладее. Умът да управлява тялото й. Тя бе гвардеец, а не някаква глупава крава, която се влюбва в първия плещест самец, който се мерне пред очите й. Не можеше да си позволи сляпо да следва този мъж. Ставаше дума не само за нея, а за страната й. Това, което тя, Силеан, Дейр и Гералт щяха да извършат по време на това пътуване, можеше да се окаже съдбовно за цяла Ланкония. Ако действаха глупаво или прибързано, можеха да докарат смърт за много хора.

Каквото и да става с нея, тя трябваше да запази разсъдъка си ясен. Може и да обича Роуан, но не със сляпата любов, за която говори той. Тя не бе в състояние просто да го следва, защото той я бе повикал. Тя трябва да наблюдава, да изчаква и да разбере какви са плановете му. Не бива да позволява това, което двамата вършеха на тъмно, да оказва влияние върху мислите й през деня.

Джура се бе преборила с желанието си да го докосне.

— Трябва да се връщаме — безизразно каза тя и се извърна, за да се дооблече.

Преди да се върнат при другите, той я целуна още веднъж, но тя успя да сдържи чувствата си, не му отвърна и запази ума си хладен.

— По-лесно ще завладея Ланкония отколкото теб — каза той с въздишка. — Да вървим. Опасно е да оставям дълго време брат ти и Брита без наблюдение. Тя ще го убеди да ме заколи докато спя.

— Несправедлив си към него! — остро отвърна тя и тръгна нагоре по склона. — Той от дете е обучаван, както и аз самата, в принципите на ланконската политика.

— В очите му съзирам омраза. Ще защитиш ли гърба ми от ножа на брат си? Кого ще избереш, ако се наложи да избираш между двама ни?

Въпросът накара Джура да спре. Тя нямаше отговор. Роуан продължи да се изкачва и след малко тя го последва. Нямаше да се наложи да прави този избор, защото Роуан и всички от групата им щяха да бъдат убити преди да стигнат столицата на Феарен. При мисълта, че ще загуби Роуан, Джура пак усети болка в гърдите си, но успя да я сподави. Трябваше да се закали като стомана, преди Роуан да си отиде завинаги.

Вниманието им се изостряше, защото с всяка стъпка се приближаваха към територията на Феарен. Пътеката ставаше все по-стръмна и на места толкова тясна, че конете се бояха да продължат. Движеха се на изток, към изгряващото слънце. Зад планинските склонове на север, откъм лявата им страна, се криеха селищата на поалените и ултените.

Никой не говореше. Всеки се ослушваше за някакви други шумове освен тези, които те самите предизвикваха. Джура на два пъти забеляза как Брита поглежда жадно към Гералт. Тя се отврати от страстните апетити на кралицата. Един ден Брита пожелаваше Роуан, на следващия — Гералт.

Сигурно повлияна от подозренията на Роуан, Джура наблюдаваше внимателно и брат си. Той седеше изправен на коня, без да се обръща, но нещо в държанието му подсказваше, че безпогрешно усеща погледите на Брита. Джура вдигна очи към Роуан. Той я гледаше безизразно и все пак я смути — тя извърна глава. Този мъж бе коварен. Знаеше, че думите му са накарали Джура да наблюдава брат си, а сега се опитваше да й внуши да го подозира.