Джуд Деверо - Кралицата дева

— Да — каза той тихо, — проучих въпроса, но се опасявам, че е невъзможно. Поне не сега, когато Хонориумът е още толкова жив в паметта на хората.

Направи пауза и Джура забеляза как свива рамене. — Проклинам деня, когато баща ми е срещнал майка ми. Бих предпочел тя да се е омъжила за крепостен селянин отколкото за ланкон. Това, че съм принц, винаги ми е тежало, но сега е по-лошо от всякога. — Говореше толкова тихо, че тя едвам го чуваше. Обърна се отново към нея:

— Възнамерявам да обединя племената на Ланкония-и се опасявам, че ириалите няма да ме подкрепят, ако отхвърля природената сестра на сина на стария им крал.

Джура се усмихна.

— Да обединиш племената на Ланкония? Да не би да се готвиш да преместиш и планината Тарновия? Може би искаш да е малко по на юг? Или желаеш да промениш теченията на реките?

Очите му я стрелкаха гневно.

— Защо позволих на тялото си да ръководи разума ми? Защо не поговорих с теб, макар и за минутка, преди да свикам Хонориума?

— Ти лиси го свикал? Мислех, че Тал е наредил да се проведе, за да даде равни възможности на всички племена да се борят за английския принц.

— Аз, като пълен глупак, го свиках, защото бе единственият начин да те получа. Бях сигурен, че ще победиш.

За миг Джура остана неподвижна, а в следващия се завтече към него със свити в юмруци ръце.

— Нарани приятелката ми Силеан само заради страстта си! — крещеше тя. — Развали годежа ми с Дейр само заради копнежа си по мен!

Той я хвана докато тя го удряше и гърбът му опря в стената. Беше й невероятно, неописуемо разгневен, но в момента, когато я докосна, яростта му се превърна в желание. Обви я с ръце и впи устни в нейните, а Джура му отвърна, с тяло готово сякаш да се слее с неговото. Ръцете й обгърнаха врата му и го придърпаха по-близо, а устата й се отвори. Гневът, отчаянието, самотата й се превърнаха в копнеж. Тя бе негова и той можеше да прави с нея каквото поиска.

Изведнъж той рязко я отблъсна; тя политна и се стовари върху твърдия, каменен под.

— Трябва да поговорим — заяви той.

Дишаше тежко, като препускал кон, докато я гледаше. Слънчев лъч се прокрадна през тесния процеп и освети главата му в гръб.

— Проклинам те, Джура — каза той през стиснати зъби. — Дадох обет пред Бога, че няма да те докосна, и ще го спазя.

Джура се опитваше да се съвземе.

— Ние сме женени сега — промълви тя накрая. Беше й трудно да разбере логиката му, но това нямаше значение, когато ставаше въпрос за желанието й към него.

— Тогава трябва да ме помолиш — заяви той.

— Какво трябва да направя? — попита тя недоумяващо.

— Ако ме искаш в леглото си, трябва да ме помолиш за това.

Джура примигна.

— Това да не е някой от английските ви обичаи? Да не би да карате изнежените си английски жени да молят? Това какво е — начин да ги унижите още повече и да се почувствате могъщи? Ланконите не карат жените си да молят. Ланконите са истински мъже.

Той отново се разгневи и пристъпи към нея, но веднага отстъпи, както човек неволно прави, когато застане прекалено близо до огън.

— Дал съм обет пред Бога и няма да го наруша! А сега — имаме разни неща да обсъждаме.

— Нямам какво да обсъждам с теб — заяви Джура и се запъти към вратата.

Той я хвана за ръката, но моментално я пусна.

— Седни.

Свивайки рамене, за да покаже своето безразличие, Джура се подчини.

Роуан й обърна гръб и започна да кръстосва стаята:

— По някаква зла ирония на съдбата сме женени. Можех да разтрогна брака при други обстоятелства — например ако не бях полу англичанин и, следователно, подозрителен, или ако ти не бе роднина на Гералт. Но сега мие невъзможно и затова ще трябва да направим известни компромиси. Утре заминавам при племето вател, за да разговарям с техния водач и ти ще ме придружиш.

Джура се изправи.

— Въобще няма да направя подобно нещо.

Роуан застана пред нея и се наведе напред докато носът му почти докосна нейния.

— Нямам ти доверие, че няма да се опиташ да събереш армия, за да сложиш онзи шумен, арогантен твой брат на престола. Искам ти… Искам и двамата да сте до мен, за да знам какво правите.

— А не е ли защото те е страх хората да не си помислят, че не си в състояние да отнемеш девствеността на съпругата си — попита тихо тя. Усещаше дъхът му върху устните си.

Той сведе очи.

— Не си прави илюзии, че не мога — той погледна устните й, а после — отново очите. — Но няма да го направя.

Тя се отдръпна от него. Каквито и да бяха глупавите му английски причини да я отблъсква, той правеше точно това — отблъскваше я. И така я караше само още по-силно да го мрази.