Джуд Деверо - Кралицата дева

— Ще остана тук и ще…

— Не! — изкрещя той. — Независимо дали искаш или не, ти си моя съпруга и ще се държиш като такава. Ако не споделяш леглото ми, то поне ще споделяш стаята ми или палатката или с каквото разполагам. Няма да ти позволя да ми попречиш да обединя племената. Щом хората искат да ме видят с девствената ми жена, то ще ме видят! А и така ще имам възможност да наблюдавам, че не кроиш нещо пъклено зад гърба ми.

— Ако те промуша с меч, то ще бъде през сърцето, а не в гръб.

— Предполагам, че тези твои думи трябва да ме успокоят? — попита той сухо.

— Приеми го както искаш — заяви тя, гледайки го гневно, но скоро изразът й се смени с любопитство. — Как възнамеряваш да обединиш племената? Като ги завладееш?

Роуан се приближи към прозореца.

— Може и така да се каже. Искам да ги сродя помежду им, така че след няколко поколения те ще бъдат така премесени, че няма да знаят от кое племе произхождат. Ще бъдат само ланкони.

Джура му се усмихна.

— И как възнамеряваш да постигнеш това? Ще ги помолиш да се оженят за хора, които мразят? — Усмивката й изчезна. — Ти въобще не ни познаваш. Племената: по-скоро биха загинали, отколкото да се откажат от „своята самобитност. Защо не се върнеш обратно в Англия и не ни оставиш на мира преди да подпалиш някоя война… ако живееш толкова дълго?

— Ти ще се върнеш ли с мен? Джура бе ужасена.

— Да живея в Англия, където жените трябва да молят мъжете за ласки!?

Роуан понечи да отговори, но се отказа. Вместо това продължи:

— Няма дори да се опитвам да ти обяснявам. Твое задължение е да ми се подчиняваш и нищо повече. Трябва да ме придружиш докато пътувам из Ланкония. Не желая никакви съвети или коментари от теб. Ще се държиш както подобава на една съпруга.

— Като английска мишчица ли? — сопна се тя. — Ще видиш, че ланконските жени не се подчиняват така лесно, както безцветните ви английски куклички. Ще дойда с теб. Какво значение може да има? Ще съм вдовица до следващата пълна луна. — Тя се извърна и излезе от стаята.

Докато се придвижваше по слабо осветените каменни коридори към основната зала, си мислеше какъв глупак е този мъж. Да не би да си въобразяваше, че може да влезе в главните градове на племената и да ги помоли, ако обичат, да престанат да се ненавиждат. Тя ще се окаже права. Някой щеше да убие този глупак до няколко дни.

А що се отнася до това, че не лягаше с нея, то бе наистина заинтригуващо. Да не би да не я желаеше? Стори й се неправдоподобно, освен ако пък всички англичани се държат така към жените, както той към нея. Или не можеше да консумира брака им? Тя сви рамене. Как да разбере какво мисли един чуждоземен идиот?

— Ти си Джура — се чу нечие тънко, задъхано гласче. — Ти спечели.

Джура погледна надолу и видя сина на англичанката. Подозираше, че е по-малък отколкото ръстът му подсказваше. Освен това бледата му кожа и светла коса й приличаха на недоопечен хляб. Светлината от факлата на стената караше лицето на момчето да изглежда, сякаш е изваяно от перла.

— Какво искаш? — попита тя. Вярно че беше малък враг, но все пак — враг.

— Гледах те — каза момчето, а очите му бяха кръгли и сини като полски цветя. — Видях как спечели. Видях как победи всички. Ще ме научиш ли да тичам като теб? И да се боря? И да стрелям с лък?

Джура не можа да не се усмихне.

— Може би.

Момчето я погледна възторжено.

— А, ето къде си бил — прокънтя глас в края на коридора. Оказа се на младия рицар Монтгомъри и ръката на Джура инстинктивно се насочи към ножа, но младежът я гледаше с нещо, което приличаше на възхищение. Ръката й се отпусна.

— Това е Джура — обяви гордо Филип.

— Да, знам — каза Монтгомъри и се усмихна. Джура си даде сметка, че един един ден той щеше да стане привлекателен мъж.

— Какво става? — извика Роуан зад гърба на тримата. — Монтгомъри, нямаш ли с какво друго да се занимаваш, че се занасяш с жена ми? Няма ли доспехи за чистене? Оръжия да се точат? Уроци да се учат?

— Да, господарю — каза момчето, но дари Джура с още една усмивка преди да се оттегли.

Чувайки гласа на вуйчо си, малкият Филип се дръпна между Джура и стената, а ръцете му здраво обгърнаха бедрото й. Джура изненадано погледна надолу към момчето.

— Филип! — произнесе Роуан рязко. — Какво правиш?

— Това е Джура — отвърна малкият, сякаш тези думи обясняваха всичко.

— Знам много добре коя е, а сега я пусни. Джура се усмихна към Роуан.

— Ако не можеш да управляваш едно дете, то как очакваш да се справиш с Брита и Яин? Или пък с мазния, стар Марек?