Джуд Деверо - Джудит

— Аз… не те разбирам. Двамата бихме могли…

Гевин улови ръката й и я притисна леко.

— Не, Лилиан. Аз съм женен мъж.

— Гевин! Какво искаш да кажеш с тези думи?

— Аз обичам Джудит — отговори просто той. Лилиан затрепери от гняв.

— Ти каза, че се отвращаваш от нея. В деня на сватбата ми обеща, че никога няма да я обичаш!

При спомена за този ден Гевин се усмихна. Тогава бяха произнесени две клетви. Джудит беше нарушила своята, Гевин — също.

— Не помниш ли, че ме заплаши да се самоубиеш? В онзи момент бях готов да направя всичко, за да го предотвратя.

— Значи вече ти е все едно какво ще стане с мен?

— Не, Лилиан. Ти знаеш, че винаги ще имаш място в сърцето ми. Ти си първата ми любов и аз няма да те забравя.

Лилиан го гледаше с широко разтворени очи.

— Говориш, сякаш вече съм мъртва. Цялото ти сърце ли принадлежи на нея?

— Крайно време е да проумееш, че Джудит е моя съпруга.

Този път не й беше трудно да се разплаче. Сълзите потекоха сами от очите й, но тя се постара да ги прикрие и заговори с пресекващ глас:

— Моето сърце не е от камък. Аз съм чувствителна жена. Ти може да не ме обичаш, но аз ти принадлежа завинаги. Знаеш ли в какъв ад живях с Едмънд? Той се отнасяше към мене по-зле, отколкото към последната дрипава слугиня. Затваряше ме в покоите ми, не ми позволяваше да излизам сама извън замъка…

— Не говори повече за него, Лилиан!

— И знаеш ли защо го правеше? Защото в деня на сватбата ти ме е наблюдавал. Знаеше за срещата ни в градината. Знаеше също, че съм идвала в шатрата ти. Помниш ли с каква страст ме целуваше тогава? В деня след сватбата ти?

Гевин кимна. Не му беше приятно да слуша думите й, но нямаше друг изход.

— Той ми напомняше всеки ден, че съм била твоя, преди да стана негова. А аз го понасях. Не се съпротивлявах, защото любовта ми към теб е най-ценното нещо в живота ми. Всяка нощ лежах в самотното си легло и мислех за теб. За твоята любов.

— Лилиан, моля те, не се измъчвай!

— А ти мислеше ли за мен? Помисли ли за мен поне веднъж?

— Разбира се — отговори честно той. — В началото на брака си мислех често за теб. Ала Джудит е фантастична жена. Ти е много добра и е достойна за любов. Признавам, в деня на сватбата не вярвах, че някога ще я обикна. Много добре знаеш, че се ожених за нея само заради наследството й.

Лилиан въздъхна тежко.

— Какво ще правя сега? Сърцето ми принадлежи само на теб и така ще бъде винаги…

— Лилиан, трябва да разбереш, че всичко между нас е свършено. Пътищата ни са разделени.

— Защо си толкова студен и недостъпен? — попита укорно тя, протегна ръка и докосна неговата. — По-рано беше съвсем различен.

Гевин си припомни любовните часове с Джудит. Жена му беше съвсем различна от Лилиан. Първата му любима не обичаше милувките нито преди, нито след любовния акт. Сексът с нея беше само животинска страст.

Лилиан го наблюдаваше през полуспуснати мигли, но изтълкува погрешно израза на лицето му и продължи да го милва.

Гевин се надигна рязко. Тя скочи след него. Хвърли се на гърдите му и обви с ръце врата му.

— Ти също не си забравил, нали? — зашепна горещо тя. После вдигна очаквателно лице към устните му.

Гевин се отдели от нея и я погледна спокойно.

— Не, Лилиан.

Тя го гледаше като замаяна. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Ти си престанал да бъдеш мъж! Да не те е страх от нея?

— Не! — Гевин никога не я беше виждал такава. Думите и изразът на лицето й го шокираха.

Лилиан забеляза веднага, че е допуснала непростима грешка, и побърза да се разплаче. Сведе глава и когато отново го погледна, от очите й се отрониха две големи сълзи.

— Значи това е сбогуването ни — прошепна едва чуто тя. — Мога ли да те помоля за една целувка? Само една, преди да си тръгнеш. Не бива да ми отказваш…

Тя изглеждаше толкова невинна, че Гевин не можа да се удържи. Изтри сълзите й и отговори развълнувано:

— Не, Лилиан, няма да ти откажа. — Привлече я в обятията си и устата му докосна бегло нейната.

Лилиан не искаше такава целувка. Езикът й се втурна между устните му и ги раздели, но предизвикателството й остана без отговор.

Гевин я погледна учудено. Страстта му към тази жена беше угаснала завинаги. Сега единственото му желание беше да се махне оттук колкото се може по-бързо.

— Трябва да си вървя — промърмори той с принудена любезност.

Лилиан осъзна, че е изгубила властта си над него. Прехапа устни, за да спре напиращия яден отговор, и се постара да изглежда тъжна. Гевин възседна коня си и се отдалечи, без да се обърне нито веднъж.