Джуд Деверо - Джудит

— Трябва да си вървя — заяви бързо тя и му обърна гръб.

— Къде беше? — извика сърдито Гевин, който тичаше насреща й.

— При любовника си — отговори хладно тя. — А ти?

Ръцете му се впиха болезнено в раменете й.

— Защо искаш да ме ядосаш?

Тя вдигна рамене и избягна погледа му.

— Джудит!

Тя издържа спокойно погледа му и дори се усмихна.

— Лейди Лилиан беше особено красива тази вечер, нали? Не мислиш ли, че златото подхожда много добре на косата и очите й?

Гевин разхлаби хватката си и се ухили.

— Дори не я погледнах. Толкова ли я ревнуваш?

— Имам ли причини да ревнувам?

— Не, Джудит. Нали ти казах, че тя не означава нищо за мен!

Устата й се разкриви в горчива гримаса.

— А сега ще се опиташ да ми внушиш, че вече не я обичаш, нали?

— Да! — Гевин почти изкрещя тази дума и тя се уплаши. Сърцето й биеше като лудо.

— Не знам дали да ти вярвам — заговори с треперещ глас тя. Сигурно се страхувам, че и аз ще му призная любовта си, затова се правя на обидена, помисли си тя. Дали той щеше да й се изсмее? Дали щеше да отиде при Лилиан, да я прегърне и двамата да се забавляват с наивната Джудит?

— Ела с мен — настоя Гевин. — Вече е късно.

В гласа му имаше нещо, което събуди в сърцето на Джудит желанието да се хвърли на гърдите му. Но тя не го направи.

— Значи искаш да тръгнеш утре? — попита Гевин и изтри потта от челото си. Веднага след изгрев слънце той беше излязъл на голямата арена, за да премери силите си с другите рицари.

Стивън го изгледа мрачно.

— Имам чувството, че съм осъден на смърт — призна едва чуто той.

— Не е чак толкова лошо. Я виж какво стана с Джудит и мен. Всичко се обърна на добро.

— За съжаление Джудит е единствена.

Гевин се усмихна доволно.

— Да, и принадлежи на мен.

— Наистина ли всичко между вас се уреди? — попита с известно съмнение Стивън.

— Все още ревнува Лилиан, но иначе всичко е наред.

— Лейди Чатауърт? А какво е твоето отношение към нея?

— Вчера й казах, че Джудит е моя жена и не искам никоя друга.

Стивън подсвирна изненадано.

— Ако бях на твое място, щях да се страхувам за живота си.

— Ако ставаше дума за Джудит, думите ти щяха да имат основание. Но Лилиан е толкова мека, толкова…

— Мека? Тя? Ти очевидно си сляп и с двете очи, скъпи братко.

Както винаги, Гевин не позволяваше никому да говори лошо за Лилиан.

— Ти не я познаваш, както я познавах аз. Беше много тъжна, когато й казах истината. Но в крайна сметка се примири. Ако Джудит не ме беше завладяла така, сигурно щях да се оженя за Лилиан.

Стивън махна с ръка.

— Остави тази тема. Искам тази вечер да се напия като никога в живота си… Може би след това ще бъда в състояние да се явя пред съпругата си. Ще ми правиш ли компания? Ще отпразнуваме ли последните часове на свободата ми?

Гевин се усмихна с обич.

— Разбира се, че ще дойда. Още не сме отпразнували победата над Демари. Всъщност, аз благодарих ли ти изобщо, че ни спаси?

Стивън го удари по рамото и избухна в смях.

— Надявам се един ден и ти да ми направиш услуга.

Джудит седеше сред придворните дами в голямата зала. Кралицата също беше тук. Всички се занимаваха с шев. Бродираха възглавници и чаршафи с копринени конци.

— Бродерията е най-очарователното занимание за една жена, не намирате ли и вие, Ваше величество? — попита със сладък глас Лилиан.

Кралицата не вдигна очи.

— Зависи от много неща. Познавам жени, които умеят да си служат с лък и стрели, но от това не губят женствеността си. Други обаче изглеждат като въплъщение на женствеността, а дълбоко в себе си са корави и жестоки.

Една млада жена се закиска и Джудит вдигна изненадано глава.

Лилиан разбра скрития укор и стисна сърдито устни. След малко попита високомерно:

— Нима истинската жена има нужда от лък и стрела? Или от меч? Защо са й? Нали мъжете са длъжни да ни закрилят!

— Нима жената не е длъжна да помогне на съпруга си, ако стане нужда? Аз подкрепях моя Джон във всичко! — извика възбудено лейди Изабел.

Някои жени уплашено закриха лица с ръцете си. Лилиан изкриви уста и на лицето й се изписа отвращение.

— Доколкото чух, лейди Джудит е убила човек със собствените си ръце…

Джудит се взря като замаяна в плата, който бродираше. Споменът за страшната случка притисна като камък гърдите й.

— Права ли съм, лейди Джудит? — попита настойчиво Лилиан.

— Лейди Лилиан! — намеси се остро кралицата. — Намирам, че се месите в неща, които не ви засягат.