Джуд Деверо - Джудит

— О, Стивън, уплаши ме! — изохка тя.

— Ако бях неприятел, щях да те грабна и да те отвлека.

Джудит го погледна изпитателно.

— Защо си винаги сериозен и мрачен? Сигурно се тревожиш за малката шотландка… — Той изфуча сърдито и Джудит продължи бързо, за да не му позволи да избухне: — Видял ли си я поне веднъж?

— Не! — Стивън си откъсна една малина. — Още не съм решил да я направя своя жена. Преди да умре, баща й я е провъзгласил за водач на клана Макарън.

— Значи тази жена управлява сама наследството си? — Погледът на Джудит се устреми някъде в далечината.

— Точно така — изръмжа Стивън. В гласа му имаше отвращение.

— Ти нямаш представа дали е красива…

— Сигурно е дебела и грозна като греха. Още по-вероятно е мрачна и бъбрива като бабичка.

Лицето му беше толкова отчаяно, че Джудит избухна в смях.

— Ти си много различен от братята си.

Стивън я погледна в очите.

— Знаеш ли, животът ми не беше много лесен. Майлс и Рейн бяха вечно залепени един за друг. Гевин трябваше да управлява имотите. А аз…

— Ти си бил винаги сам.

Той разтърси недоволно глава.

— Ти ме омагьосваш. Разказвам ти повече, отколкото искам.

— Ако шотландската наследница не се държи мило с теб, ще й издера очите — заяви съвсем сериозно Джудит.

Стивън избухна в луд смях. Джудит се присъедини към смеха му и в този миг ги изненада Гевин.

— Защо се отдалечаваш от лагера, без да ми кажеш? — попита строго той. После седна до нея в тревата и напълни шепата си със сочни малини.

— Няма да отговарям на неучтиви въпроси — отговори спокойно Джудит. — Утре ли ще пристигнем в Лондон?

В погледа на Гевин блесна възхищение.

— Добре парираш ударите, малка вещице. Наистина ли те е страх от красавиците в двора?

Той се засмя, но Джудит остана сериозна.

— Страх ме е само от една жена. Веднъж вече успя да ни раздели. Не искам това да се случи втори път.

Лицето на Гевин стана кораво и недостъпно.

— Престани да говориш за нея. Аз се отнесох почтено с теб, не те укорих за случилото се с Демари. А сега искаш и душата ми!

— Искаш да кажеш, че душата ти принадлежи на нея? — попита все така спокойно Джудит.

Гевин я погледна. Златните й очи сияеха, кожата й беше мека, тя го изкушаваше с цялото си същество. Спомни си страстните часове от миналата нощ и въздъхна.

— Не ме питай — промърмори той. — Едно знам със сигурност: моята душа вече не ми принадлежи.

Първото, което направи неприятно впечатление на Джудит в Лондон, беше мръсотията. Канавките бяха пълни с боклуци. Свине и плъхове се ровеха в сметта. Къщите от дърво и камък бяха построени толкова близо една до друга, че в стаите почти не проникваха слънце и чист въздух. Повечето бяха четириетажни.

Ужасът очевидно беше изписан на лицето на Джудит, защото Стивън и Гевин избухнаха в смях.

— Добре дошла в града на нашия крал — поздрави я сухо Стивън.

Когато влязоха в укрепения Уинчестър, неприятните впечатления се заличиха. Тук не беше толкова мръсно. Един ратай притича да поеме конете им. Гевин помогна на Джудит да слезе от седлото. Първата й работа беше да провери колите с багаж и мебели.

— Не прави това! — задържа я Гевин. — Кралят вероятно е разбрал, че сме пристигнали, и не желае да чака, докато ти подредиш всичко.

— Така ли ще се явя пред краля? — Тази сутрин Джудит се бе облякла особено грижливо — в тъмнокафява туника и рокля от светложълто кадифе с богато извезани ръкави, — но въпреки това се чувстваше несигурна.

— Изглеждаш великолепно — увери я Гевин. — Ела, трябва да те представя на краля.

Сърцето на Джудит биеше неспокойно. Нямаше представа какво й предстои. Очакваше огромна, тържествена зала, затова се изненада от скромната обстановка.

Жени и мъже седяха по диваните, играеха шах и други игри, разговаряха. Три дами се бяха отпуснали в краката на един млад мъж, който свиреше на лютня.

Джудит не видя никъде краля. Изненада се още повече, когато Гевин прегъна коляно пред един скромно облечен мъж. Първото, което правеше впечатление в него, бяха малките сини очи, олисялото теме и умореният вид.

Джудит се отърси бързо от изненадата си и направи дълбок поклон. Кралят взе ръката й.

— Ела на светло, за да мога да те разгледам. Чувал съм много за красотата ти. — Той я поведе към прозореца. — Наистина си красива. — В гласа му звучеше искрено възхищение. — Погледни я, Бес. Това е лейди Джудит, жената на Гевин.

Джудит се обърна и видя красива дама на средна възраст. Макар че не бе познала крал Хенри, тази жена без съмнение беше кралицата. Горда и самоуверена. Тя се усмихна любезно на Джудит и не й позволи да довърши реверанса си.