Джуд Деверо - Алисия

Алисия гледаше изваяния му профил и се подсмиваше в мрака. Стивън се учуди още повече и също се засмя.

— Положението е безнадеждно, нали?

— Точно така — отговори тя и в очите й затанцуваха искри.

— Няма за какво да се смееш.

— Разбира се, че не.

— Все пак е смешно, нали?

Алисия се присъедини към смеха му.

— Вероятно утре ще бъдем мъртви, все едно от ръката на Дейви или на Макгрегър.

— Е, какво би желала да правиш през последната си нощ на този свят? — попита той и очите му блеснаха жадно.

— Има и други хора, които обичат да обикалят нощем из гората — отговори сериозно тя. — Някой може да ни открие всеки момент.

— Добре, и какво от това? — Гледката, която ще се разкрие пред очите му, ще го стресне до смърт.

— И каква ще бъде тя?

— Два призрака. Или духовете на гората, които танцуват буйния си танц съвсем голи и подскачат като безумни.

Алисия се уви целомъдрено в наметалото си и възрази:

— Нощта е ледена. Не мислиш ли и ти така?

— Тогава е логично да споделим малкото топлина, която ни е останала.

— В такъв случай… — Тя се обърна светкавично и се метна с един скок върху него.

Стивън изохка изненадано, после избухна в смях.

— Защо не се сетих по-рано да те доведа в земята на Макгрегър?

— Мълчи, англичанино! — заповяда властно тя, сведе глава и впи устни в неговите.

И двамата бяха забравили, че се намират на склона на доста стръмен хълм. Алисия едва бе успяла да свали полата си, а Стивън тъкмо разкопчаваше ризата си, когато и двамата загубиха равновесие и полетяха по склона. Той се опита да я задържи, но сетивата му бяха замъглени от страстта. Не можа да я хване и след минута двамата се приземиха в огромна купчина сухи листа. Мина доста време, преди да се опомнят.

— Удари ли се? — попита загрижено Стивън.

— Нищо ми няма. Ако обаче не махнеш крака си от шията ми, сигурно ще се задуша.

— Знам какво ще направя — ухили се той и я премести така, че да легне целият върху нея. — Никога не си се оплаквала, че съм много тежък за теб — продължи усмихнато той и захапа ушенцето й.

Алисия се усмихна със затворени очи.

— Има моменти, когато изобщо не те усещам.

Стивън плъзна устни към меката й шия.

Изведнъж на гърба му се стовари нещо голямо и тежко. Стивън рухна върху тялото на Алисия, но се овладя бързо и се опря на лакти, за да я предпази от удара.

— По дяволите!

— Раб! — извика щастливо Алисия и изпълзя изпод тялото му. — О, Раб — повтори с обич тя и зарови лице в гъстата кучешка козина.

Стивън седна на пети и въздъхна тежко.

— Само това ми липсваше — промърмори сърдито той. — Бедният ми гръб!

Раб се отдели от Алисия и се хвърли към него. Стивън прегърна грамадното куче, което зарадвано облизваше лицето му.

— Засрами се! — погледна го развеселено Алисия. — Защо ругаеш бедното животно, което толкова те обича?

— Защото не се съобразява със ситуацията. Пусни ме най-после, Раб! Седни тук, какво чакаш! Ще ме задушиш. Виж какво имам, момче! Търси — И той захвърли въображаемата тояга някъде далече в мрака. Раб излая зарадвано и се втурна да я търси.

— Колко си лош! Сега ще я търси най-малко час. Толкова иска да ти угоди!

Стивън улови китките й.

— Надявам се да я търси цяла нощ. Господи, ти си най-красивата жена, която съм виждал! Няма друга като теб!

Алисия погледна изпитателно голото му тяло.

— Ти също не си за изхвърляне.

Стивън я прегърна страстно и впи устни в нейните.

— Ако продължаваш така, никога няма да се върнем в Ларенстън. Къде бяхме спрели преди малко?

— Каза, че главата ти ще те убие.

— Ела тук, момичето ми — покани я той и я положи в меките листа.

Нощта беше много студена, но и двамата не го забелязаха…

Рано сутринта ги събуди предупредително ръмжене. Стивън реагира спонтанно на съобщението на вярното куче. Седна на земята и бутна Алисия зад себе си. После огледа внимателно мъжа, застанал на около двадесет крачки от тях. Нисък, набит непознат с кафяви очи и тъмни коси. На шапката си носеше кокардата на Макгрегър.

— Добро утро — поздрави сърдечно мъжът. — Не исках да преча. Отивах да налея вода, но кучето не ме пусна да мина.

Стивън чу как Алисия пое въздух, за да заговори. Обърна се и я изгледа унищожително. Тя беше полузаровена в шумата, виждаха се само главата и голите рамене.

— Добро утро! — отговори той също така сърдечно и гласът му придоби тежкия шотландски акцент. — Ела тук, Раб, и пусни този добър човек да мине.

— Благодаря ви, сър — отговори мъжът и продължи пътя си към потока, който се оказа само на двадесет крачки от тях.