Джуд Деверо - Алисия

— Какво ти е? — попита уплашено Алисия. Помогна й да седне на един камък и я настани колкото се можеше по-удобно.

— Ти си добра — прошепна с благодарност Кирсти.

Алисия направи опит да се усмихне.

— Изобщо не съм добра. Аз съм… — Тя се овладя бързо. Едва не беше издала, че е господарката на клана Макарън. Всъщност, каква беше, когато беше далече от клана си?

Кирсти сложи ръка на рамото й.

— Защо се опитваш да криеш добротата си пред другите? Разкажи ми за живота си. Това ще отклони вниманието ми от болките.

— Слушай, ти сигурно раждаш! Трябва да повикам помощ.

— Не! — прошепна умолително Кирсти. — Не искам да плаша Доналд. Още не ми е дошло времето. Бебето трябва да се роди най-малко след седмица. Доналд реши да ме заведе при родителите ми. Мама трябва да присъства на раждането. Тя знае какво да прави. Сигурно съм яла повече, отколкото трябва. Често имам такива болки.

Алисия я погледна изпитателно, но не настоя.

— Разкажи ми за себе си — помоли отново Кирсти. Очите й бяха станали стъклени. — Какво означава да си омъжена за…

Алисия скочи от мястото си, но Кирсти не довърши изречението си. Тя се сви от силната болка и Алисия я прегърна, за да я подкрепи.

— Бебето е! — извика уплашено малката жена. — Бебето идва. Ти си единствената, която може да ми помогне.

Алисия се разтрепери от ужас. Намираха се в пустата гора, насред земята на Макгрегър. Откъде да намери акушерка? Тя прегърна по-силно Кирсти и усети как тялото й се разтърсва от нов пристъп на болките.

— Раб — проговори тихо тя, — намери Стивън. Веднага го доведи тук.

Раб хукна към гората още преди да бе довършила думите си.

— Ела, ще те отведа в колата — рече загрижено Алисия. Вдигна на ръце крехката жена и я отнесе без усилие до колата. Настани я на меката постеля и й донесе чаша вода. Очите й постоянно претърсваха началото на гората. Стивън трябва да знае какво се прави в такива случаи, повтаряше си отчаяно тя. Изобщо не забелязваше, че за първи път се уповава на неговата помощ. Като чу сърдитото тропане на ботушите му, на лицето й грейна облекчена усмивка.

— Алисия!

Тя скочи от колата и се затича насреща му.

— Какво, по дяволите, искаше от мен това чудовище? — попита недоволно той. — Скочи на гърба ми тъкмо когато бях взел на мушка чудесна сърна. Когато отказах да го последвам, едва не ми откъсна крака.

Алисия се усмихна с разбиране.

— Кирсти ражда.

— Велики Боже! — извика Доналд, който беше дотичал след Стивън, и се втурна към колата.

— Кога ще роди? — попита спокойно Стивън.

— Сега, доколкото виждам.

— Ти трябва да знаеш! — погледна я сърдито той. — Не можеш ли да ми кажеш по-точно?

— Откъде мога да знам?

— Жените трябва да имат опит в тези неща! — заекна развълнувано той.

— Докато четях, смятах и се упражнявах в бой с меч, не научих почти нищо за живота на жената — отговори иронично тя.

— Ако питаш мен, възпитанието ти е напълно погрешно. Сигурно е имало и време, когато семейството ти не е организирало нападения над чуждите стада. Какво правехте тогава?

Доналд беше наблизо и Алисия предпочете да не отговаря.

— Тя те вика — проговори задъхано притичалият съпруг. Челото му беше прорязано от дълбока бръчка. Устните му бяха побелели от напрежение. Той взе наръч дърва, за да засили огъня, но ръцете му трепереха толкова силно, че ги изпусна.

— Мен ли вика? — учуди се Алисия.

— А кого другиго? Не виждам друга жена — отговори Стивън и я бутна към колата.

Алисия побледня като платно.

— Стивън, та аз изобщо нямам представа как се раждат бебетата!

Той сложи ръка на бузата й.

— Страх ли те е?

Алисия погледна треперещите си ръце.

— Мисля, че е почти същото като при кравите. Или при конете — рече той, опитвайки се да й помогне.

— И ти сравняваш жената с крава! — изсъска тя. После кимна решително. — Стой наблизо. Помогни ми, Стивън!

Стивън никога не беше чувал жена си да го моли за помощ. И то в такъв момент.

— Как да ти помогна? Мъжът няма работа при родилката. Ако й бях роднина, да, но сега…

— Погледни мъжа й! — прошепна Алисия и махна обезкуражено с ръка. — Той се тревожи за жена си и това е разбираемо. А сега тя ще ражда и той е загубил ума и дума.

— Алисия! — извика Кирсти от колата и двамата се стреснаха. Гласът й беше пронизителен, умоляващ.

— Моля те! — повтори Алисия и сложи ръка на гърдите му. — Никога не съм те молила за нещо…

Искаше само да се откажа от името си, от националността си, от английското облекло…