Джуд Деверо - Алисия

— Проклета да е!

Алисия спря да диша. Гласът на Дейви!

— Винаги е имала седем живота! Като котките! Но аз ще й ги взема един по един — говореше гневно брат й. — И тежко на англичанина, който се е вмъкнал в леглото й! Ще покажа на крал Хенри, че Шотландия се управлява от шотландци.

— Вижте, конят й! — извика един от мъжете.

— Бързо! — заповяда Дейви. — Не може да е стигнала далеч.

Мина много време, преди Алисия да се опомни от замайването си. Вярваше, че хората й са се разпръснали в гората и ги търсят, но когато и след час не се появи никой, тя престана да се надява.

Беше вече тъмна нощ, когато Стивън се събуди със стон. Той отвори очи и я погледна смаяно. Алисия се приведе загрижено над него.

— Коя съм аз? — попита съвсем тихо тя.

Лицето му беше сериозно. Като че ли размишляваше напрегнато.

— Един синеок ангел, който превръща живота ми в ад и рай едновременно.

— Господи! — простена възмутено Алисия. — Ти си пак съшият! Какво нещастие!

Стивън направи жалък опит да се засмее. После се опита да седне и вдигна изненадано едната си вежда, когато Алисия протегна ръка да го подкрепи.

— Толкова ли е лошо положението? — осведоми се мрачно той и потърка слепоочието си.

— Какво искаш да кажеш? — попита недоверчиво тя.

— Щом си решила да ми помогнеш, значи опасността е много по-голяма, отколкото предполагах.

Алисия го погледна сърдито.

— Защо ли те покрих с цял килим листа? Трябваше да ги поведа по следата ти.

— Ако знаеш как ме боли главата, ще разбереш, че не съм настроен за спорове. Какво, по дяволите, е станало с гърба ми? Да не са го наболи с пирони?

— Паднахте от коня, сър — отговори със задоволство тя. — Ала може би е по-добре да започна отначало.

— Да, мадам, ще ми направите голяма услуга, ако ми опишете точно какво се случи — отговори той и продължи да разтърква гърба си.

Алисия му разказа накратко какво бяха преживели, като не скри плана на Дейви да го вземе в плен.

— Без съмнение, ти си била съгласна с този план — промърмори злобно Стивън.

— Естествено, че не!

— Ако се беше отървала от мен, проблемите ти щяха да се решат от само себе си. Не разбирам защо си отказала да участваш.

— И аз не знам — отговори тихо тя.

— Аргументите му са логични, а планът е отличен.

— Не знам! — отговори твърдо Алисия. — Може би не посмях да му се доверя. Когато се скрих под листата, го чух да казва… искаше да убие и двама ни.

— Така си и мислех.

— Как смееш!

Стивън помилва блестящата черната коса.

— Предположих го още когато преброих стрелите, насочени към теб. Ти не разбра ли, че намерението му беше да ни отдели от придружителите ни? Разбирам как се чувстваш…

Алисия го погледна ядосано.

— А ти как би се чувствал, ако брат ти се опита да те убие?

Макар че беше тъмно, тя видя как лицето му побеля като сняг.

Очите му се вцепениха от ужас.

— Не мога да си го представя — призна тихо той. После се огледа търсещо. — Къде сме?

— Нямам понятие.

— Къде са хората ни? Наблизо ли са?

— Откъде да знам? Аз съм само една слаба жена и не мога да проумея тактиката на мъжете.

— Алисия! — проговори предупредително Стивън.

— Наистина не знам къде сме. Ако не могат да ни намерят, войниците ще се върнат в Ларенстън, за да повикат помощ. Мисля, че най-добре е и ние с теб да се върнем колкото се може по-бързо в Ларенстън. — Тя наклони глава встрани и се вслуша напрегнато. — Тихо! — прошепна след малко тя. — Някой идва!

Без да се бави, тя улови ръката на Стивън и го повлече към близкия хълм. Двамата се скриха отново под дебелата завивка от листа и проследиха двама мъже, тръгнали вероятно на лов, а не да търсят загубения лерд и съпруга му.

Стивън понечи да се изправи и да заговори мъжете, но Алисия го дръпна с все сила. Той я изгледа учудено, но не се възпротиви. Когато мъжете се отдалечиха достатъчно, пошепна недоумяващо:

— Това не бяха хората на Дейвид.

— Много по-лошо — отговори сърдито Алисия. — Тези са от клана Макгрегър.

— Само не ми казвай, че познаваш лично всички Макгрегърови!

Тя поклати глава. Понякога мъжете бяха невероятно глупави.

— Знаците на шапките им имаха цветовете и емблемата на Макгрегър.

Стивън я погледна с искрено възхищение. Жена му виждаше като сова в мрака. Той се облегна на едно дърво и въздъхна.

— Нямаме оръжие, нямаме коне, нямаме храна, нямаме злато. Брат ти е решен да ни убие, а Макгрегър, на чиято земя се намираме, ще даде мило и драго, ако му сервират главите ни на сребърна табла.