Джуд Деверо - Алисия

— Аз… не, това е невъзможно. Стивън е…

— Помисли, Алисия. Ще можеш да си възвърнеш доверието на хората си. Аз ще се прибера у дома си с възстановена чест. Или обичаш повече английския си съпруг, отколкото единствения си брат? — попита той с горчива ирония.

— Не, разбира се, че не. Но ако с него се случи нещо…

— Ти ме обиждаш. Да не ме мислиш за слабоумен? Ако му сторя нещо, крал Хенри ще ни изтреби до крак. Моля те, Алисия, помисли! Не чакай мъжете от клана Макарън да застанат на бойното поле и да не знаят коя страна да изберат. Не разцепвай клетвата им за вярност!

— Трябва да тръгвам, Дейви.

— Моля те, искам само да помислиш! След три дни ще се срещнем на скалите. На мястото, където падна Алекс.

Тя го погледна изненадано.

— Аз държа да знам всичко за клана си — отговори гордо той и се метна на седлото.

Алисия стоя дълго, загледана след него. Боеше се да се върне в Ларенстън. Не, тя беше от рода Макарън и не можеше да си позволи да се страхува.

Алисия прекоси бавно двора. След смъртта на хората си разполагаше с три дни за размисъл. Думите на Дейви не излизаха от ума й. С всяка минута осъзнаваше все по-болезнено, че мъжете й се обръщат към Стивън. Беше съвсем естествено, че предпочитат да се подчиняват на мъж, защото само преди месеци бяха яздили под командата на Джейми Макарън. Ала Алисия нямаше доверие в нито един англичанин. Докато живееше в дома на сър Томас Крайтън, имаше достатъчно случаи да се увери в коварството им.

Стивън беше потресен от смъртта на приятеля си. Той почти не разговаряше с жена си, а понякога тя го улавяше да гледа втренчено в празното пространство. Веднага след смъртта на четиримата беше заповядал да приготвят багажа им за Англия. Обясни, че иска да занесе трупа на Крис на семейството му.

Нощем, когато оставаха сами, двамата лежаха един до друг, без да се докосват, без да си говорят. Споменът за мъртвите мъже беше постоянен кошмар. Алисия не преставаше да се пита как се е справял баща й. Дали и той беше правил грешки, които струваха живота на хората му. Сълзите постоянно бяха на очите й, но тя не им позволяваше да се излеят навън. Лердът не плачеше. Тя трябваше да бъде силна и да не се бои от самотата.

Освен товара на вината си, тя се чувстваше потисната от предложението на Дейви. Познаваше гордостта на брат си. Знаеше колко трудно му е било да й отправи тази молба. Ала нима можеше да остави Стивън в ръцете му?

Алисия притисна с ръце ушите си. Искаше да постъпи правилно, да помогне на всички. Но къде беше истината?

Тя оседла коня си и препусна към крайбрежните скали, за да се срещне с Дейви.

Прокуденият вече я чакаше. Очите му я пронизваха безмилостно. Алисия сведе глава към ръцете си и той разбра, че сестра му е взела решение.

— Така значи? — процеди през зъби той и в погледа му блесна непримиримост. — Предпочиташ любовника си пред клана.

Тя го погледна с цялата си твърдост.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Тогава може би искаш да ми кажеш, че аз съм този, който не заслужава доверието ти? — изфуча гневно той. — Надявах се да ми дадеш шанс, за да мога да ти докажа, че съм станал зрял мъж. Че вече не съм ужасното момче, което прокле собствения си баща.

— Искам да го направя, Дейви — отговори спокойно тя. — Искам да направя онова, което ще помогне на всички.

— Но ти правиш точно обратното, по дяволите! — изкрещя той. — Мислиш само за собствената си изгода. Страх те е от връщането ми. Боиш се, че мъжете ще тръгнат след мен, защото аз съм истинският Макарън! — Той й обърна гръб и се запъти към коня си.

— Дейви, моля те! Не бива да се разделяме така. Върни се с мен в къщи. Поне за малко!

— За да стоя и да гледам как сестра ми заема мястото, което ми се пада по право? — изкрещя вбесено той. — Не, много благодаря. Предпочитам да остана крал на собственото си бедно кралство, отколкото да бъда слуга на друг. — Той се метна на коня си и препусна като вихър.

Алисия седна на един камък и се загледа в бушуващото море. Нямаше представа колко време е седяла така, когато чу дълбокия мъжки глас зад гърба си.

— Кой беше този мъж? — попита недоверчиво Стивън.

Алисия вдигна глава и го погледна без следа от изненада. Той умееше да стои до нея, без да й натрапва присъствието й.

— Брат ми — отговори тихо тя.

— Дейвид? — В гласа на Стивън прозвуча искрен интерес.

Алисия не отговори.

— Помоли ли го да се върне в Ларенстън? — попита тихо Стивън. — Каза ли му, че вратите на дома ни са винаги отворени за него?