Джуд Деверо - Алисия

Нямаше представа къде отива и колко се е отдалечила. Сълзите изтриваха контурите на хълмовете и пътечките, по които галопираше, и тя изобщо не забеляза, че е преминала границата на владенията си.

— Алисия! — извика някой зад гърба й.

Тя пришпори коня си, за да избяга от добре познатия глас, и разбра заблудата си едва когато мъжът се изравни с нея. Това не беше Стивън, а брат й Дейви!

— Господи! — прошепна невярващо тя и дръпна с все сила юздите на коня си.

Дейви я гледаше ухилено. Беше висок колкото сестра си, имаше черната коса на баща си и кафявите очи на майка си. Беше по-мършав, отколкото го помнеше Алисия, а в очите му святкаха искри, идващи навярно от пожара в душата му.

— Плакала си — установи делово той. — Заради хората, които уби Макгрегър, нали?

— Ти знаеш ли за тях? — попита тихо тя и бързо изтри очите си с опакото на ръката.

— Това все още е моят клан, макар че баща ми реши друго. — За миг очите му станаха студени и корави, после отново се появиха странните, неразгадаеми искри. — Отдавна не съм те виждал, Алисия. Седни при мен и дай малко почивка на коня си.

Изведнъж Алисия видя в лицето на брат си отдавна загубен и най-после намерен приятел. Споменът за последната му проява се скри в най-тъмното ъгълче на паметта й — за нощта, когато Джейми Макарън я провъзгласи за своя наследница. Решението дойде внезапно и беше много болезнено за Джейми. Целият клан се бе събрал в двора на замъка и чакаше Дейви да бъде провъзгласен за следващия „лерд“. Джеймс Макарън беше винаги честен към себе си и не хранеше илюзии по отношение на децата си. И този път той беше откровен с клана си и каза на хората какво мнение има за децата си. Дейви обичаше войната и според баща му обръщаше повече внимание на добрата битка, отколкото на защитата на клана си. После Джейми обясни, че Алисия е с гореща кръв и често действа необмислено. И двете деца се почувстваха дълбоко засрамени от критиката на бащата. Джейми заяви, че грешките на Алисия могат да бъдат поправени, ако редом с нея застане разумен съпруг като например Иън, Рамзи или Енис. Дори след това въведение никой не подозираше какво възнамерява да стори Джейми. Когато провъзгласи Алисия за своя наследница, в залата настана мъртва тишина. След това мъжете вдигнаха един по един чашите си, за да пият за нейно здраве. Дейви имаше нужда от време, докато проумее, че го лишават от наследство. Той скочи разярено, ритна стола си, прокле баща си, нарече го предател и се отрече от него. После се обърна към мъжете в залата и ги призова да го последват. Само дванадесет се отзоваха на призива му и напуснаха залата заедно с него.

След онази нощ Алисия не беше виждала брат си. Междувременно се бяха случили толкова много неща — баща й падна в бой с англичаните, мъжете, между които трябваше да си избере съпруг, загинаха заедно с него. Тя беше станала съпруга на англичанин. Изведнъж всичко онова, което Дейви бе казал тогава в гнева си, й се стори несъществено и незначително.

Тя скочи от коня си и го прегърна сърдечно.

— О, Дейви, ако знаеш колко лошо стана! — проплака задавено тя.

— За англичанина ли говориш?

Тя кимна и зарови лице в кокалестото му рамо.

— Той промени всичко. Днес мъжете ме гледаха, сякаш натрапникът съм аз, а не той. Прочетох го в очите им. Те смятат, че той е прав, а аз греша.

— Искаш да кажеш, че той настройва хората ти срещу теб? — изфуча сърдито Дейви и отстъпи крачка назад. — Защо са толкова заслепени? Той сигурно умее добре да се преструва, след като ги е накарал да забравят ужаса от смъртта на баща ни. Ами Иън? Нима дори Там не помни, че англичаните заклаха сина му?

— Не знам какво да мисля — отговори глухо Алисия и приседна на едно паднало дърво. — Всички му вярват. Той се облича като шотландец. Упражнява се с мъжете, слиза дори при селяните. Шегува се с тях, пие от бирата им. Знам, че го харесват.

— Доказал ли е с дела, че заслужава доверието им?

Тя притисна с две ръце пулсиращите си слепоочия. Никога нямаше да забрави четиримата убити и обезобразените им тела. Тя ли беше виновна за смъртта им?

— Не е сторил нищо, което да им вдъхне подозрение…

— Разбира се! — изпухтя презрително Дейви. — Той ще се пази да не събуди недоверието им. Ще чака, докато спечели сърцата им, и ще доведе англичаните.

— Какво говориш, братко?

— Ти наистина ли не разбираш? — попита с нарастващо нетърпение младежът. — Той смята да се върне в Англия само след няколко седмици, нали?