Джуд Деверо - Алисия

— Точно така — отговори стреснато Алисия. — Иска да ме заведе при семейството си.

— Това означава, че има намерение да доведе англичаните в земите ни. Ще ги научи на всичко, което е възприел от шотландците. Ако се бият като нас, те непременно ще ни победят.

— Не! — извика Алисия и скочи от дървото. — Дейви, ти не говориш сериозно, нали? Той не е такъв. Той е искрено загрижен за доброто на клана. Убедена съм, че обича хората ми и…

Младият мъж я погледна мрачно.

— Казаха ми, че бил страхотен в леглото. Разбирам, че те е страх да не го загубиш. Но нима си готова да пожертваш клана си заради един англичанин, който те кара да стенеш от наслада?

— Това не е вярно! Много добре знаеш, че за мен кланът е над всичко. — Тя млъкна и го погледна подозрително. — Бях забравила, че сме скарани. Трябва да се връщам.

— Не бързай — отговори спокойно Дейви и сложи ръка на рамото й. — Прости ми, че те разсърдих. Остани още малко с мен. Толкова ми липсваше. Разкажи ми за Ларенстън. Заповяда ли да поправят покрива на хамбара? Колко сина има вече Там?

Алисия се усмихна и отново седна на дървото. Двамата поговориха още малко за всекидневните проблеми на клана. Тя узна, че Дейви живее някъде между хълмовете, но не го попита с какво си изкарва хляба. Уважаваше правото му да мълчи.

— Харесва ли ти да си господар на клана? — попита дружелюбно той. — Радва ли те новото положение? Слушат ли те мъжете?

— Разбира се — отговори гордо Алисия. — Отнасят се към мен с голямо уважение.

— До тази сутрин, когато се обърнаха към мъжа ти.

— Не започвай пак, моля те!

Дейви се облегна на едно дърво.

— За мен е голямо унижение столетният клан Макарън да бъде управляван от англичанин. Ако имаше малко време, можеше да заздравиш авторитета си. Ала не можеш да очакваш, че мъжете ще те следват, когато един мъж ги притиска да застанат зад него.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Просто размишлявах на глас. Ами ако Стивън е шпионин, изпратен от крал Хенри? Щом спечели доверието на нашите хора, той може да причини големи вреди на Шотландия. Разбира се, ти ще се опиташ да му попречиш, но какво можеш да направиш, ако собствените ти мъже са отвикнали да ти се подчиняват?

Алисия не знаеше какво да отговори. Виждаше пред себе си младите воини, които един по един отиваха при Стивън, макар че след завръщането й от Англия изпълняваха само нейните заповеди.

— Може би ще бъде добре, ако за известно време останеш сама с клана си. Ако онзи Аскот замисля предателство, трябва да го лишим от възможността да ни предаде.

Алисия не искаше да се замисля над думите му. Тя беше виновна за смъртта на четиримата мъже. Стивън беше прав да я обвинява в безумна гордост и глупост. Мъжете й имаха право да застанат зад него. И все пак… Ами ако наистина беше шпионин? Може би Дейви беше прав в опасенията си, че Стивън е изпратен да ги унищожи?

Тя притисна с ръце главата си.

— Не мога да мисля. Не знам какъв е и дали мога да му имам доверие.

— Чуй ме, Алисия! — Дейви улови ръцете й и ги стисна в своите. — Ти може би не ми вярваш, но аз мисля само за доброто на клана. Имах на разположение няколко месеца, за да обмисля положението си, и сега съм наясно със себе си. Вече знам, че ти трябваше да станеш лерд, не аз. — Той сложи пръст на устните й. — Не, остави ме да довърша. Искам само да ти помогна. Искам да бъда сигурен, че Стивън Аскот не е шпионин. Че няма да унищожи клана ни.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Ще го взема в плен и ще го отведа в лагера си. Това е всичко. Няма да му сторя зло. Ще го държа при себе си, докато авторитетът ти стане непоклатим и мъжете престанат да вярват на англичаните.

— Искаш да го вземеш в плен? — попита недоверчиво тя.

— Нищо няма да му сторя. Ако го убия, крал Хенри ще изличи клана Макарън от лицето на земята. Рицарите му ще нахлуят в Шотландия и с нас е свършено. Всичко, което искам, е да ти осигуря време.

Алисия се отдръпна и го погледна несигурно.

— И какво очакваш от действията си? — попита хладно тя.

— Искам да се върна в къщи — отговори глухо брат й. — Ако направя нещо добро за теб, мога да се върна с възстановена чест. Моите мъже и аз гладуваме. Ние не сме селяни, нямаме и хора, които да ни хранят.

— Нали знаеш, че по всяко време си добре дошъл в Ларенстън — рече тихо Алисия.

Дейви скочи като опарен.

— Нима искаш да се върна и хората ти да ми се присмиват, че съм подвил опашка? Не, никога! — Той се успокои бързо и добави: — Мога да спася честта си само като се върна с победа. Ще влезем в Ларенстън с английския ти съпруг и всички, от крал Хенри до последния селянин, ще ни бъдат благодарни.