Джуд Деверо - Алисия

— Какво стана, Франсис? — извика разтревожено старият шотландец и свали младежа от коня.

— Макгрегър — отговори кратко момъкът. — Ловната група беше нападната.

Стивън се метна на коня още преди Франсис да е довършил изречението си. Момъкът вдигна глава към него.

— Две мили зад езерото по източния път. — Стивън кимна и препусна като луд в указаната посока. Изобщо не забеляза, че Там и Алисия препускат след него.

Залязващото слънце позлатяваше бронята на Крис, паднал неподвижен върху замръзналата шотландска земя. Стивън скочи от коня си и коленичи в снега до приятеля си. Вдигна внимателно наличника и погледна лицето му. Един от пажовете на Крис се приближи предпазливо и заговори със задавен от сълзи глас:

— Лорд Крис искаше да покаже на шотландците как умеят да се бият англичаните. Сложи бронята си и призова Макгрегър на двубой.

Стивън се взираше като замаян в мъртвото тяло на приятеля си. Съзнаваше, че тежката броня го е направила тромав и почти неподвижен. Макгрегър беше имал свободата да избира на кои места да улучи противника си. И най-добрата броня не можеше да покрие цялото тяло. На някои места стоманата беше изкривена или продупчена.

— Те се опитаха да го спасят.

Едва сега Стивън забеляза тримата шотландци, които лежаха редом с Крис. Силните им млади тела бяха облени в кръв и ужасно обезобразени.

В гърдите му се надигна луд гняв. Най-добрият му приятел беше мъртъв! Изправи се, сграбчи Алисия за рамото и я обърна с лице към мъртвите.

— Ето ги последствията от приумиците ти! Погледни тези мъже! Познаваш ли ги?

— Да, разбира се — прошепна задавено тя. Познаваше ги от самото им раждане. Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе глава.

Стивън улови косата й и отново я обърна към мъртвите.

— Помниш ли как звучаха гласовете им? Чуваш ли още смеха им? Познаваш ли семействата им? — После изви главата й настрана, за да вижда мъртвия англичанин. — С Крис отраснахме заедно. Беше ми повече от брат.

— Пусни ме! — помоли отчаяно тя.

Стивън я освободи толкова рязко от яката си хватка, че тя политна напред и едва не падна.

— Ти ме упои и поведе хората си към пасището, за да се биеш с Макгрегър. Не ти беше достатъчно, че го победи, ами взе, че написа инициала си на рамото му. Защо беше тази глупава, детинска постъпка? Сега всички трябва да плащат скъпо и прескъпо за твоята глупост!

Алисия направи опит да вдигне глава. Не искаше да повярва, че той говори истината. Дъглас размаха ожесточено меча си. Той беше яздил като вихър след баща си и Алисия.

— Трябва да отмъстим за пролятата кръв! — извика разярено той. — Трябва веднага да тръгнем на бой срещу Макгрегър!

— Прав си — съгласи се беззвучно Алисия. — Трябва веднага да ги нападнем.

Стивън направи крачка напред и заби юмрука си в лицето на Дъглас. Момъкът се олюля на седлото и изпусна меча си. Стивън го улови, докато падаше.

— Чуйте какво ще ви кажа — заговори бавно той, за да бъде сигурен, че наобиколилите го мъже разбират всяка дума. — Чуйте ме добре. Макгрегър ще си плати за стореното, но не с проливане на още кръв. Тази вражда е безсмислена и аз няма да участвам в отмъщение, което ще повлече след себе си още по-големи загуби. Какво ще постигнете, като пролеете кръвта на няколко мъже от клана Макгрегър? Ще върнете ли към живота момчетата, които лежат там? — Той посочи четирите окървавени трупа на снега.

— Вие сте страхливец — проговори презрително Дъглас и потърка ударената си брада.

Преди Стивън да е успял да реагира, Там се втурна към сина си. В ръката му светна кама. Острието й се опря в гърдите на Дъглас, готово да прониже сърцето му.

— Можеш да спориш със Стивън за каквото си искаш — изрече с дълбокия си глас той. — Ала когато го наричаш страхливец, това е обида!

Дъглас погледна баща си в очите, кимна й се обърна към Стивън.

— Готов съм да те следвам — проговори тихо той.

— Да го последваш! — изкрещя разярено Алисия. — Аз съм господарката на клана Макарън! Забрави ли, че той е англичанин?

Там отговори вместо сина си:

— Не мисля, че сме забравили миналото. Сега обаче трябва да се учим от настоящето.

Алисия не го попита какво е научил лично той. Погледна в лицата на воините си и разбра, че отношението им към Стивън се е променило. Не можа да разбере дали промяната е станала постепенно или внезапно, защото я обвиняваха за смъртта на четиримата мъже. Тя отстъпи крачка назад и вдигна отбранително ръце.

— Не! — прошепна задавено тя, обърна се и се втурна към коня си.