Джуд Деверо - Алисия

— Свърши ли с прегледа? — попита високомерно тя. — Крайно време е да се приберем в къщи.

Стивън обърна глава и тя потръпна от страх. Мъжът й беше бесен от гняв. Дъждът отслабна, на изток се очерта сива ивица. Тя се опита да се освободи от хватката му, но не успя.

— Трябва да се погрижа за Алекс.

— Всичко необходимо е вече сторено — проговори през стиснати зъби Стивън. После стисна здраво китката й и я повлече след себе си към коня си.

— Заповядвам ти да ме пуснеш веднага — изсъска ядно тя, но не смееше да говори високо, за да не я чуят сънародниците й.

Стивън се обърна рязко и я дръпна с все сила към себе си.

— Ако кажеш само още една дума, ще ти вдигна ризата и ще ти нашаря задника, както заслужаваш! Няма да те пусна, докато не те насиня от бой. Алекс е много по-добре от теб, затова не ме предизвиквай. Разбра ли ме?

Алисия вирна брадичка и го изгледа с искрящи от гняв очи. Ала не посмя да му даде повод да изпълни заплахата си.

Стивън я сложи грубо на седлото. Зъбите й вече тракаха от студ. Той се метна на своя кон и улови юздите на жребеца й.

— Ще ме следващ ли доброволно или трябва да те тегля като товарно животно?

Алисия стисна здраво зъби, за да не изкрещи. Той наистина смяташе да я води за юздите като непослушно дете!

— Ще яздя след теб — отговори тя и изпъна тесните си рамене. — Доброволно.

Двамата тръгнаха напред и скоро се отдалечиха от мъжете, които още не бяха възседнали конете си. Алисия не се обърна нито веднъж. Унижението, на което я бяха подложили, пареше като огън. Нейните хора я уважаваха, подчиняваха й се, а Стивън се отнасяше с нея като с малко дете, лишено от правото на глас. Раб тичаше след коня й, макар че досега не беше направил опит да се намеси в разправията й със Стивън.

Яздиха повече от три часа и Алисия разбра, че целта на пътуването им са най-северните й имоти. Страната, която прекосиха, беше сурова, хълмиста, с много рекички, които трябваше да прецапат. Стивън запазваше равномерно темпо и никога не се оглеждаше. Очевидно усещаше по инстинкт кога трябва да се забави, за да не я загуби.

Алисия беше уморена до смърт. Не беше хапвала нито залък хляб от снощи, а битката в пасището й изглеждаше отдавнашна и нереална. Беше толкова гладна, че стомахът й се беше свил на топка. Дъждът беше отслабнал, но студените капки изсмукваха топлината от тялото й и зъбите й не преставаха да тракат. Краката й бяха подути и разранени. Не можеше да си намери място на седлото, защото задните й части също бяха пострадали.

Все пак тя беше готова по-скоро да умре, отколкото да помоли Стивън за кратка почивка.

Той спря едва към обед и Алисия не успя да скрие облекчената си въздишка. Преди да успее да слезе от коня, той стоеше до нея и я свали от седлото. Тя се чувстваше твърде разбита и измръзнала, за да си спомня събитията от изминалата нощ.

Стивън я остави на земята и се отдалечи на няколко крачки от нея. Когато я погледна, Алисия разбра, че гневът продължава да бушува в гърдите му.

— Защо? — попита той и гласът му потрепери от усилието да говори спокойно. — Защо ме упои?

Тя се опита да посрещне спокойно погледа му, но не успя.

— Макгрегърови бяха замислили ново нападение. Трябваше да защитя говедата си.

Очите му станаха още по-студени и твърди.

— Никой ли не ти е казвал, че е задължение на мъжа да води война или да напада крадците на говеда?

Алисия вдигна рамене.

— Така е в Англия. В Шотландия е различно. Още на седем години можех да си служа с меч, когато обстоятелствата го изискваха.

— И си помисли, че аз съм неспособен да поведа хората ти! Затова захвърли дрехите си — той посочи подигравателно голите й колене — и ги поведе срещу врага. Нима мислиш, че си по-добър мъж от мен?

— По-добър мъж! — повтори възмутено тя. — Това ли е цялата ти грижа? Не искаш да загубиш мъжката си гордост, нали? Миналия път излезе срещу Макгрегърови в цялото си желязно снаряжение! Знаеш ли, че целият им клан се надпреварва да ми се подиграва — на мен, не на теб! Говорят, че кланът Макарън е воден от жена, която изпраща срещу крадците една буца желязо. Тази нощ се погрижих да изтрия насмешката от лицата им. Написах инициалите си върху рамото на водача им.

— Какво си направила? — попита смаяно Стивън.

— Много добре чу какво казах — отговори високомерно тя.

— Велики Боже! — извика вбесено Стивън и зарови пръсти в мократа си коса. — Ти още ли не си разбрала, че мъжете имат гордост? Сега водачът на Макгрегър ще се разхожда цял живот с клеймото на една жена на рамото си! Той ще те намрази, както не те е мразил никога досега. И ще направи всичко, за да унищожи клана ти!