Джуд Деверо - Алисия

Падането на този мъж сложи край на битката. Алисия усети внезапната промяна в поведението на мъжете и хвърли изненадан поглед към падналия.

— Това е самият Макгрегър — прошепна изненадано тя. — Мъртъв ли е?

— Не, само ранен — отговори мрачно Дъглас. — След минута ще дойде на себе си.

Алисия се огледа бързо. Останалите от клана Макгрегър бяха избягали в гората, уплашени от раняването на господаря си. Тя коленичи до ранения и заповяда на Дъглас:

— Върни ми камата.

Момъкът се подчини без колебание.

— Искам Макгрегър да запомни завинаги тази нощ. Как мислиш, да напиша ли инициалите си върху кожата му?

— На бузата ли? — попита усърдно Дъглас.

Алисия го изгледа студено. Очите й святкаха сребърни на лунната светлина.

— Нямам намерение да започвам нова война, Дъглас. Искам само да му оставя спомен от тази нощ. Освен това съм чувала, че Макгрегър е красив мъж. — Тя отвори ризата му.

— В последно време сте много чувствителна към красивите мъже — отбеляза горчиво Дъглас.

— А ти си станал много дързък. Ревност ли те измъчва или честолюбие? Остави тези детински забележки и се погрижи за хората ми!

Дъглас веднага изпълни заповедта.

Алисия беше слушала най-различни истории за водача на клана Макгрегър и знаеше, че той ще оцени белега, оставен му от жената, която го бе победила в честен бой. Тя одраска кожата му с върха на камата си и написа на рамото му малко А. Това беше достатъчно предупреждение и урок за всички крадци на говеда.

Когато написа първата буква на името си върху тялото на Макгрегър, тя се върна с усмивка при мъжете си. Малкият отряд прекоси безшумно гората и стигна до мястото, където бяха завързали конете. Алисия се чувстваше великолепно. За първи път беше постигнала победа като господарка на клана Макарън!

— Отиваме при Там! — нареди кратко тя, когато отново се метна на седлото. — Ще го измъкнем от леглото. Сигурно ще се радва да узнае, че господарят на Макгрегър носи клеймото на Макарън. — При тази мисъл тя избухна в смях. Макгрегър щеше да побеснее от яд, като откриеше подаръка, оставен му от една жена.

Ала съдбата им беше отредила друго. Изведнъж небето отвори шлюзовете си и върху нощните ездачи се изсипаха потоци леден дъжд. Мъжете се увиха с наметалата си и Алисия се сети едва сега, че беше оставила полата си на бойното поле. По небето се стрелкаха светкавици, конете се стряскаха от оглушителните гръмотевици.

Малкият отряд препускаше по ръба на крайбрежната скала. Това не беше най-сигурният, но затова пък най-краткият път към Ларенстън. Знаеха, че Макгрегърови няма да се осмелят да ги преследват по стръмния бряг.

Изведнъж небето бе прорязано от огромна светкавица, която падна точно пред Александър и се заби в мократа земя. Конят на младежа промени посоката и в следващия момент предните му крака увиснаха над ръба на скалната стена. В продължение на няколко секунди конят и ездачът сякаш плуваха между сушата и въздуха, после полетяха в пропастта и Алекс се преметна от седлото.

Алисия скочи от коня си и се втурна към ръба на скалата. Леденостуденият дъжд шибаше лицето й, краката й бяха посинели от студ.

— Той е загубен! — извика подире й Дъглас. — Морето го е погълнало.

Алисия се наведе напред и започна да претърсва морето с поглед. Блесна нова светкавица и тя видя коня, разкъсан сред скалите. От Алекс нямаше и следа.

— Да вървим! — настоя Дъглас. — Вече не можеш да му помогнеш!

Алисия се изправи. Беше висока колкото Дъглас и очите им бяха на едно равнище.

— Откога си почнал да ми даваш заповеди? — попита ледено тя и отново се обърна към разпенения прибой. — Дръж ме здраво за глезените. Ще се плъзна надолу и ще се опитам да го открия.

Алисия легна по корем и Дъглас хвана здраво стъпалата й. Дотича още един мъж и го улови за раменете.

Алисия пропълзя надолу по ръба на скалата и втренчи поглед в мрака. В това положение тя успя да огледа цялото крайбрежие. Първият й импулс беше да помоли двамата мъже да я изтеглят отново на здрава земя. Беше ужасно да се носи между небето и земята и да съзнава, че животът й зависи от здравата хватка на един мъж. Не, тя нямаше право да изостави Алекс, докато не се убеди, че е жив или мъртъв. Може би той беше оцелял след падането! Не й оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо следващата светкавица.

Тя обърна глава и претърси с очи другия край на скалата. Кръвта се стичаше към очите й и замъгляваше погледа й. Усещаше студена буца в корема, главата й бучеше. Когато блесна третата светкавица, тя видя на половината височина на стената, малко вляво от нея, нещо червено — любимото наметало на Алекс. Даде знак с ръка и мъжете я изтеглиха на платото.