Джуд Деверо - Алисия

Алисия се опита да се изтръгне от яката му хватка, но той разтвори пръстите й. Взе сребърната тока и прочете гравираните думи.

— Някой ти е дал това днес, така ли?

Тя кимна безмълвно.

— Токата е била на баща ти, така ли? Алисия сведе глава и отново кимна.

— Алисия — заговори бавно Стивън и в гласа му имаше искрено вълнение, — искам да ме погледнеш. — Той сложи ръка под брадичката й и я повдигна към лицето си. — Искам да разбереш, че много съжалявам за случилото се с баща ти и другите.

— Откъде знаеш как се чувствам? — изфуча разярено тя. Издърпа бързо ръката си, като вътрешно се проклинаше, че при пастелните му думи сърцето й направи огромен скок. За малко да му повярва!

— Знам какво означава да загубиш майка си и баща си — продължи търпеливо той. — Убеден съм, че моята болка не е била по-малка от твоята.

— Аз не съм убила баща ти!

— И аз не съм убил твоя баща! Или поне не със собствените си ръце! — Стивън започваше да се ядосва. — Изслушай ме поне веднъж, опитай се да вникнеш в думите ми! Говоря ти като съпруг, не като пионка в политическия шах на кралете. Ние с теб сме мъж и жена. Това е факт и не може да се промени. Можем да бъдем щастливи. Знам, че можем, ако ти проявиш готовност да ми повярваш поне малко.

Лицето й помрачня, очите се вледениха.

— За да можеш да се хвалиш пред хората си, че една шотландка яде от ръката ти, нали? Сега сигурно ще се опиташ да привлечеш и мъжете на своя страна, както направи това с жените ми?

— На моя страна? — изкрещя вбесено Стивън. — Проклятие! Прекарах цял ден навън в това студено време, за да се харесам на теб и на хората, които са ти толкова скъпи, а ти се държиш като… — Той я отблъсна от себе си и й обърна гръб. — Върви и се удави в омразата си! Вече няма да ти досаждам — нито денем, нито нощем! — После се отдалечи с големи крачки.

Алисия не смееше да се помръдне. Мина много време, докато се овладя и се запъти нагоре по стълбата с натежали като олово крака. Толкова искаше да му повярва. Имаше нужда от съпруг, на когото да може да разчита. Но как, как да му се довери? Какво щеше да стане, ако жадните за плячка англичани нападнеха отново земите й? На чия страна щеше да застане Стивън? Нима можеше да поиска от него да се бие срещу сънародниците си?

Най-страшното беше, че тялото й жадуваше за него. Най-лесно беше да забрави какво ги разделяше и да се подчини на сладката власт на любовта. Нежният му глас я замайваше и когато се наложеше да прояви бдителност и предпазливост, сетивата й щяха да бъдат притъпени. Не можеше да си позволи това. Не можеше да изложи на опасност клана си само защото изпитваше безкрайно удоволствие да се люби с мъжа, който можеше да бъде английски шпионин.

Тя отиде в малката градина зад голямата каменна къща, за да остане сама. Не можеше да му се довери. Знаеше, че той има трима братя. Може би щеше да открие слабото място в защитата й и да ги повика на помощ? Или щеше да се хвали пред братята си, че е опитомил дивата шотландка и тя е готова да запълни всяко негово желание, когато започне да целува коленете й?

— Алисия!

Младата жена се обърна бавно.

— Какво има, Дъглас? — В меките кафяви очи на мъжа се четеше съшият ням въпрос, който измъчваше и нея, и хората й. Никой не знаеше дали може да има доверие в Стивън. Всички чакаха присъдата й. И щяха да я преценят според нея. Ако направеше грешка, щеше да загуби доверието на клана си.

— Донесоха ми, че тази вечер Макгрегърови са замислили ново нападение над стадата ни.

Алисия кимна. Знаеше, че Дъглас има шпиони при враговете.

— Съобщи ли на другите?

Дъглас я погледна колебливо, но като разбра, че въпросът й се отнася изключително до Стивън, поклати решително глава.

— Никой не знае.

Алисия погледна към разбунтуваното море.

— Тази вечер аз лично ще поведа въоръжения отряд и ще покажем на Макгрегърови кой е водач на клана Макарън. Няма да им позволя да се подиграват е мен.

Дъглас се усмихна с разбиране.

— Ще се радвам да изляза пак с вас.

Тя го погледна заклинателно.

— Не издавай пред никого какво сме замислили. Пред никого, чуваш ли!

— Разбрах. Отивам да се приготвя. — Той се обърна и се отдалечи с бързи крачки.

Масата за вечеря се огъваше от многобройните ястия, едно от друго по-примамливи. Стивън погледна недоверчиво изобилието, защото познаваше добре шотландската пестеливост на Алисия и навика й да му поднася оскъдна вечеря. Днес всичко беше различно. Дори тя му се усмихваше. Това го изненада още повече от разкошната вечеря. След днешната разгорещена караница беше подготвен повече за злобни погледи. Може би думите му я бяха накарали да се замисли. Може би беше готова да му даде шанс.