Джуд Деверо - Алисия

Само след час той вече съжаляваше горчиво за съгласието си. Стоеше до Там, шибан безмилостно от ледения есенен вятър, и се чувстваше съвсем гол. Вместо тежките, ватирани, топли английски дрехи носеше само тънка риза и наметало, преметнато през раменете и пристегнато с колан на хълбоците. Вярно, че краката му бяха обути във вълнени чорапи и ботуши, но въпреки това не можеше да се отърве от усещането, че е гол до пояса.

Там го удари по раменете.

— Не се бой, момче, скоро ще свикнеш. Ако си оставиш косата малко по-дълга, никой няма да те различава от шотландците.

— Не мога да разбера защо се разхождате с голи задници, когато страната ви е дяволски студена! — изръмжа раздразнено Стивън, вдигна ризата и се плесна по задника. Там избухна в смях.

— Сега вече знаеш какво носи шотландецът под наметалото си. — Лицето му стана отново сериозно. — За всичко си има причини, Огивън. Когато се движим в степта, плейдът е съвършено прикритие. Ризата може бързо да се съблече и смени. В Шотландия вали често и ако се разхождаш твърде дълго с мокрите дрехи на гърба си, рискуваш да получиш белодробно възпаление и да отидеш на оня свят. През лятото плейдът държи хладно, а постоянното търкане на коленете през зимата ще ти държи топло. — Той примигна съзаклятнически. — А най-скъпоценните ти части са постоянно на чист въздух.

— Тук си прав — засмя се Стивън.

— Я гледай! — извика зад гърба му Мораг. — Най-после да ви видя като истински мъж. Е, мога да кажа, че от постоянното мъкнене на желязото сте развили чудесни мускули — допълни тя, като оглеждаше безцеремонно голите му крака.

Стивън се ухили зарадвано.

— Ако не бях женен, щях да те завлека в гората, Мораг.

— Не съм съвсем сигурна дали щях да ви последвам — отговори с усмивка тя. — Как мислите, дали ще се намери жена, която ще посмее да се бие с Алисия заради вас?

Стивън я погледна мрачно.

— Тя няма да се бие за мен. По-скоро би ме подарила на първата срещната англичанка, за да се отърве от мен.

— Не съм убедена, че е готова да се откаже от нощите с такъв мъж — отговори с хитра усмивка Мораг и се отдалечи с обичайните си ситни стъпки.

Стивън поклати глава. Задушевната атмосфера, която цареше в клана, не преставаше да го тревожи. Тук всеки знаеше какво става в чуждите легла.

— Стига сме си губили времето — обади се Там зад гърба му. — Опитай се да тичаш до онова дърво!

Досега Стивън беше вярвал, че тичането е лесна работа. Все пак той умееше да бяга още от дете и се чувстваше в добро физическо състояние. Ала след първия бърз спринт в дробовете му пламна огън. Трябваха му минути, докато успокои лудото биене на сърцето си.

— Изпий глътка вода — каза му Там и му подаде дървената си чаша. — Щом си поемеш дъх, ще повторим бягането.

Стивън го погледна невярващо.

— Хайде, хайде, момче! — засмя се Там. — Нима ще допуснеш да бъдеш победен от старец като мен?

Стивън остави чашата и се обърна към него.

— И при най-добро желание не бих могъл да ви нарека стар, Там. Е, добре, да започваме!

Алисия стоеше сама на стълбищната площадка, която водеше към върха на старата кула. Преди един час стар селянин й донесе сребърна тока за колан. На обратната страна беше гравирано посвещението: „На Енис от Джеймс Макарън“.

Алисия помнеше церемонията, на която баща й връчи сребърните токи на тримата млади мъже, между които тя трябваше да направи избора си. Беше истинско празненство. Присъстваше целият клан, всички ядоха и пиха, смяха се и танцуваха. Много хора й намигаха и я питаха кого си е избрала. Алисия им отговаряше само с весел смях и с обяснението, че никой от тримата не може да се мери с баща й.

Сега и тримата бяха мъртви. Красивите млади мъже, с които беше флиртувала, гниеха някъде под земята. Собственият й брат й беше обърнал гръб. В Ларенстън вече нямаше смях и любов. Английският крал я бе омъжил за един от убийците на баща й. Тя погледна с копнеж към оръжията на баща си, окачени по стените: брадви, клеймъри, стрели и лъкове. Докосна мястото, където любимият лък на баща й беше изтрит от ръката му, и се отпусна в стария дървен стол толкова тежко, че се вдигна прах. Не беше влизала в това помещение след смъртта на Джейми.

Англичаните бяха виновни за всичко. Те си въобразяваха, че светът е техен. Как мразеше начина, по който рицарите на Стивън заставаха пред господаря си, кланяха се, потропваха с токове и го наричаха „милорд“. Англичаните бяха студен народ. Тя се опитваше да му внуши, че трябва да се държи като шотландец, но той беше твърде суетен, за да я чуе.