Джуд Деверо - Алисия

Стивън свали шлема си. Хладният бриз разпиля запотените му коси. Хората му се упражняваха всеки ден в пълно бойно снаряжение. Мъжете на Алисия обаче стояха настрана и зяпаха англичаните като животни от менажерията на крал Хенри.

— Трябва да намеря начин да убедя тези хора — отвърна упорито Стивън.

— Милорд! — Един от рицарите се втурна към тях. — Едно от стадата на Макарън е било нападнато в северните земи. Мъжете вече оседлават конете си.

Стивън кимна замислено. Най-после му се удаваше шанс да покаже на шотландците колко добри бойци са английските му рицари. Той имаше опит с крадци и бракониери и знаеше как да се справя с тях.

Тежкото снаряжение не му позволяваше да се движи достатъчно бързо. Пажът вече го чакаше с бойния жребец, също обвит в броня. Тези коне бяха огромни. От столетия насам ги отглеждаха специално за да носят тежките рицари с броните и оръжията им. Когато Стивън и рицарите му най-после възседнаха конете си, шотландците отдавна бяха потеглили на път. Стивън си каза загрижено, че дисциплината им е много хлабава и че трябва да им наложи наказание, за да запази реда.

Щяха да минат много години, преди Стивън да започне да си припомня случилото се през онази нощ в шотландските плата, без да потъва в земята от срам.

Когато стигнаха мястото, където Макгрегърови бяха откраднали говедата, вече се здрачаваше. Шумът, който вдигаха металните ризници, се чуваше на мили разстояние. Броните дрънчаха, копитата на тежките коне чаткаха по сухата земя.

Стивън смяташе, че Макгрегърови ще го посрещнат като англичани и ще влязат в отделни двубои с рицарите му. Действителността се оказа съвсем друга. Той и хората му можеха само да стоят отстрана и да гледат безпомощно развитието на битката. Стивън никога не беше виждал такъв бой, нито си го беше представял.

Шотландците наскачаха от конете си и се изпокриха в гората. Докато тичаха, те захвърлиха наметалата от раменете си, за да се движат по-свободно и по-бързо. Надигнаха се страшни крясъци и скоро се чу звън на оръжие. Стивън позна така наречените клеймъри, двуострите шотландски мечове.

Той се обърна към хората си и им даде знак да слязат от конете. Те го послушаха и последваха шотландците в гората, опитвайки се да се ориентират по шумовете. Ала шотландците бяха изчезнали. Тежките ризници не позволяваха на рицарите да се движат бързо в тъмната гора.

Внезапно от сянката излезе един шотландец и Стивън го погледна смутено.

— Обърнахме ги в бягство — съобщи мъжът и в гласа му имаше недвусмислено злорадство.

— Има ли ранени?

— Трима ранени, нито един убит — отговори кратко шотландецът и се усмихна. — Хората от клана Макарън са много по-бързи от тромавите Макгрегър. — Той беше още задъхан от вълненията на битката. — Да повикам ли няколко мъже да ви вдигнат на коня? — попита той и се ухили до ушите. Стивън изглеждаше невероятно тромав в тежкото си въоръжение.

— Ей, ти! — извика ядосано Крис. — Ако ни обиждаш, ще си имаш работа с меча ми!

— Готов съм, английско куче — отговори подигравателно шотландецът. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще ти прережа гърлото преди изобщо да си успял да се помръднеш в този метален ковчег!

— Млъкнете! — заповяда остро Стивън. — Крис, прибери меча си в ножницата. А ти, Дъглас, иди да се погрижиш за ранените.

— Не биваше да позволяваш това безсрамие — заговори укорително Крис, когато шотландецът се отдалечи. — Така никога няма да се научат да те уважават.

— Не мога да ги принудя да изпитват уважение към мен — отвърна мрачно Стивън. — Уважението трябва да се заслужи. Не ни остава нищо друго, освен да се върнем в Ларенстън. Трябва да обмисля някои неща.

Алисия седна в леглото.

— Глух ли си? Попитах те колко хора бяха ранени при нападението?

Стивън се обърна, сякаш едва сега беше забелязал присъствието й. Погледът му се плъзна по голото й тяло, но това не го развълнува както обикновено. Обърна й гръб и откопча колана си.

— Никой не получи сериозно нараняване. Само едно зашито рамо. Това беше всичко.

— Кой беше ранен в рамото?

Стивън махна с ръка и седна на леглото. Свали панталона си и се изтегна гол до нея. Скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана, без да направи опит да я докосне.

— Доколкото си спомням, името му беше Франсис — отговори тихо той.

Алисия го гледаше смаяно. Какво му ставаше?

— Шотландците ли те уплашиха, англичанино? Твърде силни ли бяха моите хора за теб или твърде бързи?