Джуд Деверо - Алисия

Стивън се надигна на седлото и се огледа изпитателно. Земята изглеждаше бедна. Копитата на жребеца му риеха в торф и мъх, а отдолу бяха камъни. Въпреки това в долината имаше много обработени поля. Ечемикът, който бяха засадили селяните, не беше особено добър, но все пак класовете бяха едри и пълни. Колибите бяха малки и бедни.

В този момент Стивън осъзна, че тези хора стоят на едно социално стъпало с крепостните, които работеха нивите на братята му. Земята, която тези хора обработваха, беше на Алисия.

Тя взе с усмивка парчето сирене, което й подаде една млада жена, и Стивън се учуди още повече. Тя се отнасяше към крепостните, сякаш бяха част от семейството й. Дамите в Англия се гнусяха да се докосват до крепостните си, камо ли пък да им позволят да ги целуват. Тези хора наричаха господарката си Алисия, не лейди Алисия, както би трябвало според положението и произхода й.

— Лицето ти е много мрачно, момко — обади се Там и застана редом с него. — Какво не ти харесва в посрещането?

Стивън свали шапката си и зарови пръсти в гъстата си коса.

— Мисля, че имам още много да уча. Започвам да разбирам, че нямам понятие за същността на шотландския клан. Досега смятах, че членовете на клана са благородници като мъжете от моята свита. Че всички са от аристократични родове.

Там го погледна изпитателно.

— Клан е галска дума и означава деца. — Той примигна и продължи: — А що се отнася до благородния произход, всеки шотландец ще ти разкаже с гордост за прадедите си. Всички без изключение произхождат от някой крал.

— А тази бедност… — започна Стивън и изведнъж спря. Не биваше да обижда Там.

Устата на шотландеца се опъна в тънка линия.

— Англичаните и земята, с която Бог ни е дарил, са ни направили бедни. Трябва обаче да запомниш, че в Шотландия стойността на човека се оценява по онова, което е вътре в него, а не по златото, което носи в джобовете си.

— Благодаря ти, Там. Никога няма да го забравя. — Стивън подкара коня си напред и застана редом с Алисия. Тя го изгледа крадешком и отново заслуша обясненията на старицата, която й описваше новото си средство за боядисване на вълна.

Един по един посрещаните замлъкнаха и погледите им се насочиха към чужденеца. Дрехите на Стивън бяха много различни от техните. Повечето мъже наоколо не носеха нито обувки, нито панталони, само някои имаха ризи като тази на Там, която стигаше едва до колената.

Стивън се заинтересува много повече от жените. Кожата на шотландките не беше бледа и защитена от всеки полъх на вятъра като на английските дами, а свежа и с бронзов загар, което беше знак за живот на открито. Косите им бяха великолепни, гъсти и тъмни, и се спускаха на блестящи вълни по раменете и гърбовете им.

Стивън скочи от коня, взе десницата на Алисия в своята лява ръка и вдигна другата.

— Позволете да ви се представя. Аз съм Стивън Аскот. Мъжете и жените то гледаха втренчено с живите си, блестящи очи.

— Англичанин — проговори застаналият пред него мъж и гласът му трепереше от омраза.

— Точно така, англичанин! — отговори с подчертано спокойствие Стивън и срещна овладяно погледа на шотландеца.

— Я стига! — намеси се Там. — Не го закачайте. Той ме нападна, защото смяташе, че ще причиня зло на Алисия.

Някои от мъжете се разсмяха, толкова невероятна им се стори тази случка. Никой не попита кой е спечелил. Там тежеше най-малко шестдесет фунта повече от стройния англичанин.

— Той спечели — продължи провлечено Там. — Едва не ми счупи носа, а после опря ножа си в гърлото ми.

Възцари се невярващо мълчание. Никой не можеше да проумее казаното от Там.

— Добре дошъл, Стивън — проговори приветливо една от красивите млади жени и му подаде ръка.

Стивън преглътна мъчително. Не беше свикнал да го наричат с малкото му име. После се усмихна и започна да отговаря на сипещите се от всички страни поздрави.

— Мъжете няма да те приемат толкова лесно — заговори Алисия, докато двамата яздеха по пътя, свързващ сушата с полуострова. Изражението й беше високомерно, но Стивън се правеше, че не я забелязва, а беше устремил поглед към морето. Алисия се усмихна и подкара коня си съвсем близо до неговия.

Жребецът на Стивън се уплаши и се отдръпна настрана. Излезе от пътя и едното му копито увисна в празното пространство. Животното изпадна в паника и се вдигна на задните си крака. Стивън дръпна силно юздите и с големи усилия успя да задържи жребеца си на мостчето, за да не полети в пропастта.