Джуд Деверо - Алисия

— Разбирам — промърмори той. — Алисия би направила всичко за доброто на клана си. — В гласа му се усещаше горчив сарказъм.

— Точно така. Момичето не би се поколебало дори да се самоубие, ако можеше да бъде сигурно, че кланът ще спечели от смъртта й.

— Как мислиш, дали би останала жива и би се подчинила на съдба, по-лоша от смъртта, ако това би било от полза на клана?

Там го изгледа хитро.

— Разбира се, че би го направила.

Стивън се усмихна с надежда.

— Ще пътуваш ли с нас?

Там стана и разкърши могъщото си тяло.

— За мен ще бъде чест да ви придружа.

— Мога ли тогава да ти предложа място в палатката си? — попита учтиво Стивън.

Там вдигна изненадано едната си вежда.

— Не съм свикнал на такъв разкош. Човек на моята възраст вече не може да промени навиците си. Имам си плейд, ще се увия в него и ще спя на тревата. Въпреки това съм благодарен за любезното предложение.

Едва сега Стивън забеляза как е облечен нощният му гост. Там носеше риза с широки, надиплени ръкави и подплатен жакет, който стигаше до бедрата му. Панталонът от дебела вълна му беше малко под коленете. Силните прасци бяха голи, краката бяха обути в груби обувки. Раменете бяха увити с дълго и широко парче плат. Жакетът беше стегнат с широк колан, в който беше затъкната кама.

Там стоеше спокойно и остави Стивън да го огледа от главата до петите. После зачака обичайната забележка, която правеха англичаните при вида му.

— Можеш да настинеш — отбеляза Стивън и Там се ухили.

— Ние, шотландците, сме закален народ. Ще се видим утре сутринта. — Там се поклони кратко и излезе от палатката.

Стивън го проследи с учуден поглед и тихо изсвири през зъби. След малко при него дотича Раб и облиза ръката му.

— Отведи ме при Алисия — заповяда с усмивка Стивън. Кучето се обърна и хукна към гората. Стивън тръгна след него и скоро намери Алисия да спи под едно дърво, увита в тартана си. Наведе се и я вдигна от твърдата земя. Без да се събуди, тя се сгуши в него и той я отнесе в палатката.

Пристигнаха в Ларенстън Касъл късно на следващия ден. Алисия, която не смогваше повече да обуздава нетърпението си, пришпори коня си и препусна напред.

— Не изоставай! — прошепна Там в ухото на Стивън. — Обзалагам се, че никога в живота си не си виждал замък като Ларенстън.

Любопитен да види по-скоро мястото, където щеше да живее отсега нататък, Стивън подкара жребеца си по тревистия склон.

Там беше прав: той не беше подготвен за замък като Ларенстън. Хълмът, по който яздеше, прекъсна изведнъж и пропадна в широка, дълбока долина, където пасяха рошави говеда и се виждаха колибите на бедните селяни. Тясна пътека водеше през ливадата и се катереше по отсрещната страна на долината. Тази част беше оградена от висока червеникава скала, която продължаваше извън долината и се вдаваше като полуостров в морето. Прибоят се разбиваше в нея като в огромен брониран юмрук. Полуостровът беше свързан със сушата само чрез тесен скалист провлак, не по-широк от горска пътека. Скалата се спускаше стръмно към морето, а от двете страни на скалистия мост се издигаха триетажни кули.

Самият замък се състоеше от няколко каменни постройки, които обграждаха огромна зала. Нямаше крепостна стена, а и не беше нужна, защото стръмните стени на скалистия полуостров бяха недостъпни, а при нападение откъм морето можеха да бъдат защитавани само от няколко мъже със стрели и лъкове.

Алисия се обърна към Стивън със святкащи от радост очи. Никога не беше изглеждала така.

— Никой не може да превземе моята крепост — проговори гордо тя и отново подкара коня си по склона.

Стивън нямаше представа дали шотландците са били уведомени предварително за пристигането им. Във всеки случай вратите на колибите се отвориха като по заповед и обитателите им се втурнаха навън с радостни лица и протегнати ръце.

Стивън пусна коня си в галоп, за да не изостане от жена си. След малко обаче дръпна юздите, смаян от невероятната гледка — Алисия скочи от седлото и се втурна да прегръща посрещачите си. Тя се здрависваше сърдечно и се целуваше с мъжете, жените и децата, целуна даже тлъстата гъска, която едно малко дете носеше в ръце. Стивън беше трогнат от тази сцена, защото досега я беше виждал само в гнева й. Тя му бе разказвала, че кланът е по-важен от всичко в живота й, но той не можеше да си представи, че клинът се състои от отделни лица. Очевидно тя познаваше всички свои хора, назоваваше ги по име, питаше за децата, болестите, грижите и обещаваше помощ.