Джуд Деверо - Алисия

— Алекс е ей там! — изпъшка тя и дъждът плисна в устата й. Вдигна ръка, за да зашити очите си, и продължи: — Свил се е там долу на една тясна издатина. Завържете ме през кръста с дебело въже, за да мога да стигна до него.

— По-добре е да сляза аз — предложи бързо Франсис.

— Не. Ти си едър и широкоплещест. Издатината е много тясна за двама мъже. Намерете бързо въжета, за да ме вържете през кръста и раменете! — Тя придружаваше заповедите си с изразителни жестове и всички мъже разбраха какво се иска от тях. Те извадиха скритите под седлата въжета и побързаха да ги развият.

Алисия пъхна края на едното въже в ръката на Дъглас.

— Когато дръпна два пъти, ще го изтеглиш — нареди кратко тя. После привърза другото въже за кръста си. — Щом издърпате Алекс, ще изтеглите и мен.

Тя отиде до ръба на скалата, без да смее да погледне в пропастта. Поколеба се за миг, обърна се към хората си и обяви кратко:

— Ако нещо се случи с мен, наследникът ми е Там.

Мокрото въже се вряза болезнено в хълбоците й, макар че мъжете я спускаха по скалата колкото се може по-бавно и предпазливо. На няколко пъти тя се удари в издадени камъни и простена задавено. Когато се опита да спре бързото падане, ожули ръцете си и от дланите й потече кръв. Мисли само за Алекс, повтаряше си отчаяно тя.

Мина цяла вечност, преди да стигне тясната скална издатина. Едва успя да намери място за краката си в близост до едрото тяло на младежа.

— Алекс! — извика зарадвано тя и гласът й заглуши сипещия се дъжд.

Младият мъж отвори очи.

— Господарке… — прошепна беззвучно той и очите му пак се затвориха.

— По дяволите, Алекс, събуди се! — изкрещя ядно Алисия.

Момъкът отново отвори очи.

— Ранен ли си? Трябва да ми помогнеш да завържа въжето.

Изведнъж Алекс осъзна къде се намира.

— Кракът ми е счупен. Мисля обаче, че ще мога да се движа. Как слязохте?

— Не питай! Завържи бързо възела! Здраво!

Тя се люлееше застрашително на ръба на скалата. Приведе се внимателно напред, без да разхлабва крака, за да не загуби равновесие, и уви второто въже около кръста на ранения. Прекара го между краката му, после около раменете.

— Готов ли си? — попита задъхано тя.

— Вие ще се изкачите първа. Аз ще чакам.

— Не ми противоречи! Това е заповед! — Тя дръпна два пъти въжето и усети опъването му. Мъжете започнаха да теглят. Смръщила чело, Алисия се взираше загрижено след издигащия се Алекс. Той се удари в един остър камък и изохка от болка. Счупеният му крак трябваше да изтърпи още удари.

Когато Алекс изчезна от погледа й, тя се притисна до скалата и затвори за миг очи. Изведнъж се почувства съвсем сама, изоставена от всички. Обзе я луда паника. Мисълта за Алекс бе успяла да отвлече вниманието й от страха, но сега нямаше за кого да мисли. Куражът я напусна. Алекс беше на сигурно място и тя си пожела да беше сега при Стивън, в силната му прегръдка, а в стаята да гори буен огън.

Въжето около талията й се опъна и тя разбра, че сега не е време за мечти. Ала дори когато се понесе нагоре, стиснала с две ръце дебелото въже, за да намали натиска върху хълбоците си, не можа да прогони образа на Стивън от съзнанието си.

Затова и изобщо не се изненада, когато видя, че именно Стивън, подпомогнат от Там, я изтегли на платото. Той протегна ръце към нея, хвана я под мишниците и я изправи на крака. После я притисна до гърдите си с такава сила, че ребрата й изпукаха. Алисия не се възпротиви. Изпитваше единствено радост, че не е сама, че е спасена. Той я отдалечи малко от себе си, взе лицето й между ръцете си и я разгледа внимателно. Очите му бяха тъмни, обрамчени от дълбоки сенки. Тя понечи да му каже колко се радва да го види, но изразът в очите му не й позволи да произнесе тези думи.

Ръцете му се отделиха рязко от лицето й и започнаха да опипват тялото — безлично и безстрастно. След малко Стивън я метна на рамото си и провери здрави ли са краката й. Като откри изранените места по коленете и бедрата, устата му изтъня в гневна линия. Нежните чувства, които вълнуваха Алисия допреди миг, отлетяха някъде много далеч. Как смееше да се отнася така с нея пред най-добрите й мъже!

— Пусни ме веднага! — нареди ледено тя.

Стивън се направи, че не я чува, и вдигна глава към Там, който ги наблюдаваше загрижено.

— Няколко драскотини, няколко охлузвания, но нищо тревожно.

Там кимна и се изправи. Изглеждаше остарял с десет години, макар че на лицето му грейна облекчена усмивка. Алисия риташе с крака и се бранеше срещу ръцете на Стивън.