Джуд Деверо - Алисия

— Защо закъсняхте? — изфуча ядосано Роджър. — Само още няколко секунди и щях да бъда мъртъв.

Алисия отмести поглед от безжизненото тяло на Раб към убиеца му.

— Кирсти не ми е изпратила вест по вас, нали? Вие изобщо не я познавате.

Роджър опипваше раната на рамото си с изкривено от гняв лице.

— Какво ме е грижа за вашите проклети шотландци? Да не мислите, че бих приел да нося вести като прост крепостен? Забравихте ли, че съм английски граф?

— Да — отговори спокойно Алисия. — Забравих какъв сте. Забравих, че обикновено нападате противниците си в гръб.

Това бяха последните й думи за дълго време напред. Роджър замахна с все сила и ако тя не беше извърнала глава настрана, щеше да строши брадичката й. Ударът я улучи в бузата, тя падна в тревата и загуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, лежеше със завързани ръце и крака и запушена уста в сламата. Чу тракане на колела, но отначало помисли, че го е объркала с бученето в собствената си глава. Устата й беше суха и подута от мръсния парцал, с който беше запушена.

— Събуди се — обади се груб мъжки глас.

Колата спря И лицето на Роджър Чатауърт се наведе над нея.

— Намираме се в гъста гора и никой няма да чуе виковете ви. Ще ви дам глътка вода. — Той я освободи от парцала и й подаде калаено канче. — Пийте! — В гласа му имаше едва сдържано нетърпение.

Алисия отпи няколко глътки и изтощено затвори очи.

— Къде ме водите? — попита пресипнало тя.

Роджър остави чашата до нея и отговори троснато:

— Може би Стивън Аскот ви позволява да му задавате безсрамни въпроси, но аз не съм като него. Ако трябва да знаете нещо, ще ви го кажа, когато сметна за необходимо. — Той я сграбчи за косата, запуши устата й с парцала и я хвърли на сламата.

Алисия прекара следващия ден в полусъзнание. Роджър беше нахвърлял отгоре й чували с жито, за да я скрие от любопитните погледи. Липсата на въздух и движение я замайваше. Главата й бучеше непоносимо, понякога имаше дори халюцинации.

Два пъти я изнесоха от колата, дадоха й нещо за ядене и й позволиха да се облекчи в храстите.

На третата нощ колата спря. Някой вдигна чувалите и два чифта груби ръце я издърпаха да се изправи. Студеният нощен въздух я свари неподготвена. Сякаш я хвърлиха в ледена вода.

— Отведете я горе — заповяда Роджър. — Затворете я в източната стая.

Алисия не посмя да отвори очи. Постара се тялото й да остане напълно отпуснато, докато мъжът я носеше нагоре по стълбата. Беше й много трудно да имитира безсъзнание, когато мъжът развърза въжетата, които стягаха китките и глезените й, и измъкна парцала от устата й. Още по-трудно стана, когато той започна да опипва косата и лицето й. Тя го проклинаше на ум и в същото време му беше благодарна, защото забавянето му й даде възможност да преодолее безчувствеността на крайниците си. Кръвта започна да циркулира нормално в тялото й и тя задиша по-спокойно.

— Някои хора имат всичко — въздъхна тежко мъжът и захвърли въжетата. После се надигна тромаво. Алисия изчака да чуе отдалечаващи се стъпки. Отвори за миг очи и видя, че мъжът се е изправил в колебание до вратата. Обърна бързо глава и видя на ниската масичка до леглото кана за вода. Претърколи се на другата страна, грабна каната и я метна с все сила към стената. Глината се строши на хиляди парченца.

Алисия се отпусна назад и бързо затвори очи. Мъжът се втурна към мястото, където се беше ударила каната, в същия момент тя скочи и изтича към вратата. Усети остра болка в глезена, но не спря нито за миг. Излезе навън и бързо спусна резето. Стреснат, мъжът затропа с юмруци по вратата и се разкрещя разярено, но дебелите дъбови греди заглушаваха шума.

Алисия чу стъпки и едва успя да се скрие в една тъмна ниша. В коридора се появи Роджър Чатауърт. Той спря пред вратата и се вслуша в тропането и неразбираемите звуци, които идваха отвътре. Алисия спря да диша. Ала Роджър само се усмихна доволно, мина покрай нея и слезе по стълбата.

Алисия постоя още малко в нишата, за да успокои лудото биене на сърцето си. Разтърка посинелите си китки и на пръсти последва Роджър към долния етаж.

Той се обърна наляво и влезе в някаква стая. Алисия се скри в сянката на открехнатата врата и предпазливо надникна вътре. В процепа между вратата и касата малкото помещение се виждаше почти цялото. В него имаше маса и четири стола. В средата на масата гореше дебела свещ. В профил към Алисия беше седнала красива жена, облечена в разкошна одежда от пурпурен и зелен сатен, който блестеше в полумрака като излъскан метал. Фините черти на лицето правеха силно впечатление. Малката уста беше съвършено оформена, а сините бадемовидни очи й придаваха ангелски вид.