Джуд Деверо - Алисия

Погледът му пламна от възхищение. Тази жена имаше невероятно тяло. Кожата й беше мека като кадифе, опъната и здрава, високите й гърди бяха зашеметяващи. Той докосна хълбоците й, помилва нежно мекия, закръглен корем.

— Великолепно — прошепна задавено той. — Стивън Аскот е имал право да се бие за теб.

На вратата се почука и двамата се стреснаха.

— Не мърдай! — изсъска Роджър и се обърна към вратата.

— Роджър! — извика момчешки глас. — Буден ли си?

— Легни бързо и се завий презглава! — прошепна Роджър. — И не мърдай, иначе ще стане страшно!

Алисия се подчини мигновено, зарадвана от прекъсването. Скри голото си тяло под завивките и кожите, с които беше отрупано леглото, а Роджър побърза да спусне завесите на балдахина.

— Какво има, Брайън? — попита той и Алисия се смая от гласа му — толкова загриженост и дори нежност имаше в него. — Пак ли си имал кошмар?

Алисия се придвижи безшумно напред и надникна през процепа в завесата. Роджър запали няколко свещи на масата, после отстъпи настрана и погледът й падна върху младия мъж, който беше влязъл в стаята.

Брайън вероятно беше около двадесетгодишен, но слабото тяло му придаваше момчешки вид. Той влачеше единия си крак, сякаш беше скован и момчето се стараеше да крие недъга си. Очевидно беше брат на Роджър, една млада, слаба, крехка версия на силния, здрав, едър мъж.

— Трябваше отдавна да бъдеш в леглото — продължи дружелюбно Роджър и Алисия се смая още повече. Във всяка дума, отправена към това момче, прозираше безкрайна любов.

Брайън се отпусна в едно кресло.

— Чаках завръщането ти. Никой не искаше да ми каже къде си отишъл. Само Лилиан спомена… — Той млъкна смутено.

— Сигурно пак е казала нещо, което те е развълнувало — промърмори сериозно Роджър. — Ако е така, аз ще…

— Не, разбира се, че не — прекъсна го Брайън. — Лилиан е само една нещастна жена. Не може да преодолее тъгата си след смъртта на Едмънд.

— Да, вероятно си прав — отговори с неприкрит сарказъм Роджър. — Трябваше да обиколя владенията си, защото крепостните крадат безсрамно.

— Роджър, коя е жената, която не спира да плаче?

По-големият брат вдигна стреснато глава.

— Аз… не знам за какво говориш. В къщата няма друга жена, камо ли пък плачлива.

— Вече трета нощ я слушам как плаче. Дори денем чувам хълцанията й.

Роджър се опита да се усмихне.

— Може би в замъка живее призрак. А може би е някой, когото Едмънд…

— Знам какво искаше да кажеш — заговори след малко Брайън. — Знам много повече за най-големия ни брат, отколкото предполагаш. Искаше да кажеш, че плаче духът на човек, убит от Едмънд. Нали същата нощ, когато загина той, се самоуби и една от жените му!

— Брайън! Кой ти е наговорил тези глупости? Вече е много късно. Трябва да си лягаш.

Момъкът въздъхна и позволи на брат си да му помогне да стане от креслото.

— Ще се видим ли утре? Лилиан се оживява, щом се върнеш, а аз искам да видя отново Фиона. Коледа беше толкова отдавна…

— Да, разбира се, че ще се видим. Лека нощ, братко. Спи добре. — Роджър затвори вратата след Брайън и дълго стоя замислен насред стаята.

Алисия го наблюдаваше учудено. Той беше лъжец и подлец, но обичаше искрено малкия си брат.

Роджър се обърна рязко и дръпна завесата на леглото.

— Да не мислиш, че съм те забравил? — Гласът му пак беше леден.

Алисия се уви в една кожа и се оттегли в най-далечния ъгъл на леглото.

— Коя е Фиона?

Роджър я гледаше с пламтящи от страст очи.

— Фиона е сестра ни. Ела тук!

Тя по-голяма ли е от Брайън или е по-млада? — продължи с въпросите Алисия. Гласът й пресекваше от вълнение.

— Искаш ли да ти покажа родословното дърво? — Той улови ръката й и я дръпна към себе си. — Фиона е три години по-млада от Брайън.

— Тя сигурно е… — Роджър я прегърна и задуши думите й с гореща целувка.

Алисия не се помръдваше. Устните му бяха твърди и приятни, дъхът му беше чист, дори сладък, но в тялото му нямаше огън. Устата му се плъзна по шията й, ръцете му милваха гърба й. Пръстите му докосваха меко ребрата, накрая уловиха дупето й и го притиснаха към слабините му. Той не беше свалил дрехите си и мекото, хладно кадифе беше като милувка по кожата й.

Усещането беше приятно, но Алисия не изпитваше нищо повече. Имаше чувството, че това не се случва с нея, а с друга жена, докато тя стои и наблюдава отстрана.

— Защо не се отбраняваш? — попита дрезгаво мъжът и в гласа му имаше нещо като ирония.

— Няма защо да се отбранявам — отговори честно тя. — Аз…