Джуд Деверо - Алисия

— Много съжалявам. Аз съм виновна, че не можа да прекараш Коледата със семейството ти.

— Ти си моето семейство — отговори спокойно младият мъж. После погледна към черното небе над руините. — Надявам се, че поне този път няма да завали.

Алисия избухна в смях.

— Ти си свикнал със сухата си родина. — Тя си припомни как беше реагирал Стивън и се усмихна с копнеж. — Стивън изобщо не обръщаше внимание на дъжда. Той… — Тя млъкна и извърна глава.

— Мисля, че Стивън е готов да живее дори под водата, стига само да бъде с теб.

Алисия го погледна смутено и отново си припомни младото момиче, което се беше настанило в скута на съпруга й. Сълзи замъглиха погледа й.

— Мисля, че е по-добре да си легнем.

Майлс проследи слисано как снаха му се уви в наметалото си и се изтегна край огъня. Очите й веднага се затвориха. Той въздъхна и се загърна в подплатената с кожи наметка. От мен няма да излезе добър шотландец, каза си с усмивка той и скоро заспа.

Тръгнаха на разсъмване. Още не беше съвсем светло, когато изкачиха хълма, от който се виждаше Ларенстън. Майлс гледаше смаяно непристъпната крепост, разположена на скалистия полуостров. Внезапно Алисия скочи от коня си и се хвърли в ръцете на един мъж, изникнал кой знае откъде.

— Там, о, Там! — изплака тя и скри лице на гърдите му.

Там я отдалечи малко от себе си, за да може да я разгледа.

— Лошо момиче. Прибави още няколко сиви косъма към старите — прошепна задавено той. — Как можа да ми причиниш това? Защо постоянно се забъркваш в разни каши, малката ми? — И това, въпреки че Алисия беше с няколко сантиметра по-висока от него! — Знаеш ли, че Макгрегър е помолил за среща с теб? Изпрати ни дълго писмо, пълно с описания на някаква чудодейна напитка и на една дръзка уличница, която му се надсмяла пред целия град. Какво си му сторила, Алисия?

Алисия не можеше да повярва в чутото. Макгрегър искаше да се срещне с нея! Може би това беше сгоден случай да докаже на Стивън, че не е такава егоистка, за каквато я мислеше.

Тя прегърна здраво Там и се засмя през сълзи.

— Имаме много време. Ще ти разкажа какво стана, но по-късно. Боя се, че се уморих от пътуването.

— Уморена ли си? — попита изненадано той. Никога не беше чувал тази дума от устата на Алисия.

— Не ме гледай така! Уверявам те, че съм напълно с ума си. Никак не ми беше лесно през цялото време да нося със себе си още едно живо същество…

Там разбра веднага и лицето му засия.

— Знаех си аз, че този англичанин ще свърши нещо и без моята помощ! Къде е той всъщност? И кой е този непознат с теб?

Докато яздеха към замъка, Алисия не преставаше да отговаря на въпросите му. Селяните и войниците се втурнаха да я посрещнат и също я засипаха с въпроси. Майлс се държеше настрана и наблюдаваше с нямо учудване сърдечното посрещане. Слугите и васалите на Алисия бяха като едно голямо семейство и никой не се чувствайте от по-нисша класа. Мъжете поздравиха непознатия англичанин с необичайна сърдечност и непрекъснато го питаха къде е Стивън.

Алисия остави мъжете да се оправят сами в голямата зала и се качи в спалнята си. Мораг я посрещна намръщено.

— Да не сте сменили единия брат с другия?

— Няма ли да ми кажеш нито една мила дума? — попита Алисия, твърде уморена, за да се кара. Отпусна се на леглото и продължи с усмивка: — Аз ти нося ново бебе, а та си готова да ме набиеш…

Сбръчканото лице на Мораг засия от радост.

— Милият ми Стивън! Знаех си, че е страхотен мъж.

Алисия зарови лице във възглавницата.

— Слез долу и поздрави англичанина, който ти доведох. Сигурна съм, че ще ти хареса. — Тя се зави до брадичката и затвори очи. Имаше само едно желание — да спи и да забрави всичко…

Седмиците идваха и си отиваха, а потребността й от сън не намаляваше. Тялото й беше изтощено от пренастройването към бебето. Една сутрин Майлс я посети в стаята й, благодари за гостоприемството и обясни, че е време да се върне в Англия. Нито дума за Стивън.

Алисия се опитваше да не мисли за мъжа си, но това не беше толкова просто. Всички питаха за него. Там не можеше да разбере защо се е върнала така внезапно в Шотландия — и то сама. Според него Алисия беше длъжна да остане в Англия и да се бори за мъжа си. Когато тя избухна в плач и избяга от стаята, той се стресна до смърт и я проследи със зяпнала уста.

Три седмици след завръщането й един от постовете в кулата съобщи, че към Ларенстън идват англичани.

— Сигурно е Гевин! — извика зарадвано Алисия и се втурна към спалнята си, за да се преоблече. Избра сребърната рокля, която Стивън й подари за сватбата, и слезе в залата, за да посрещне тържествено най-големия брат. Беше сигурна, че е Гевин. Сигурно й носеше вест от съпруга й. Стивън й беше простил и беше готов да забрави.