Джуд Деверо - Клариса

— Значи съм размахвала крака… Никога не съм се сещала за това. А какво правеше ти? Накара ме да се кача на гърба ти и да седна върху теб с разтворени крака. С всички млади мъже ли се отнасяш така?

Рейн избухна в смях.

— Момчетата щяха да се учудят на силата ми. Студено ли ти е?

Клариса се сгуши в него, без да се откъсва от прегръдката му.

— Не.

— Александър!

— Клариса — поправи го тя.

— Клариса ли се казваш? — погледна я изненадано той. — На колко си години?

Тя видя страха, изписан на лицето му, и отговори надменно:

— Наскоро навърших двадесет и ако си мислиш, че ще порасна…

Рейн избухна в тих смях и отново привлече главата й към гърдите си.

— Бог ти е дал дарбата да правиш музика. Какво повече искаш? Боях се, че си още дете. Изглеждаш най-много на дванадесет.

— Харесва ли ти музиката ми? — попита невинно тя и придаде на гласа си меко, изкусително звучене.

— Вече няма да чуеш нито един комплимент от устата ми. Ще ти се замае главата. Кой те научи да свириш и пееш?

Клариса му разказа накратко за свещеника и монаха.

— Значи затова беше още девствена на двадесет години и Панел… Няма да говорим за него — успокои я той, когато Клариса изфуча разгневено. — Той е страхливец. Докато си с мен, няма да посмее да ти стори зло.

— О, Рейн! Знаех си, че ще кажеш това. Знаех си! Голямо предимство е да си благородник. Сега можеш да отидеш при краля и да го помолиш за прошка, а след това ще се върнем заедно в твоя дом. Ще ти пея, ще ти свиря и ще бъдем много щастливи.

Рейн я бутна настрана, скочи и започна да се облича.

— Искаш да помоля краля за прошка? Ти да не си полудяла? Какво съм сторил, та ме обяви за предател? Забрави ли, че две жени от семейството ми са пленници на един мръсник? Забрави ли защо съм в тази гора? Какво ще стане с хората от лагера? До вчера се гневеше на благородниците, които заграждали земите на селяните и ги превръщали в пасища, а сега искаш прогонените да се откажат от малкото сигурност, която имат!

— Рейн, недей! — помоли през сълзи Клариса и се опита да го прегърне. — Не исках да кажа това… Ако крал Хенри чуе твоята версия, със сигурност ще пожелае да ти помогне. Този Чатауърт няма право да се отнася така към семейството ти!

— Не ми говори повече за Хенри! — изрева Рейн. — Защо говориш за него, сякаш е бог? Той е само един човек, и то прекалено алчен. Знаеш ли защо ме отлъчи? Защото иска да притежава земята ми. Иска да лиши благородниците от властта и могъществото им и да бъде абсолютен владетел. Знам, твоята класа иска кралят да успее, защото това е добре за вас, но помислили ли сте какво ще стане, когато на трона се възкачи лош крал? Ти би ли изпълнявала покорно заповедите на такъв владетел?

Клариса облече ризата си, като разсъждаваше усилено. Никога не беше виждала Рейн толкова гневен.

— Аз не говорех за цяла Англия — опита се да го успокои тя. — Говорех само за нас двамата. Не мислиш ли, че би могъл да направиш много повече за семейството си, ако живееш при тях?

— Значи искаш да пълзя на колене пред краля само за да заживея отново със семейството си? — прошепна невярващо той. — Това ли е желанието ти? Наистина ли очакваш от мен да се преклоня пред краля и да забравя клетвата си на рицар? Аз имам чест, Клариса.

— Чест! — Клариса започваше да се ядосва. — Какво общо има тук честта? Ти си постъпил зле, като си използвал войската на краля за личните си цели.

Тя го погледна втренчено и се уплаши от огъня в очите му. Рейн отстъпи крачка назад и поклати глава.

— За мен честта означава всичко — отговори спокойно той, обърна се и се запъти към лагера.

Клариса се облече бързо и хукна след него.

Пред шатрата на Рейн ги чакаше един от хората на брат му Гевин с пергамент в ръка. Клариса се зарадва на идването му. Може би добрата новина щеше да накара Рейн да забрави гнева си.

Тя изтича при мъжа, взе пергамента от ръцете му и влезе в шатрата, без да погледне Рейн. Отвори писмото с усмивка, но в следващия момент раменете й увиснаха и лицето й помръкна.

— Какво пише Гевин? — попита мрачно Рейн. — Да не би някой да се е разболял?

Клариса вдигна глава към него и очите й се напълниха със сълзи. Като забеляза стъкления й поглед, Рейн се намръщи още повече.

— Какво пише в писмото? — повтори с равен глас той.

— Сестра ти Мери е… мъртва — прошепна едва чуто Клариса.

По лицето на Рейн не трепна нито едно мускулче. Само устата му побеля.

— А Алисия?

— Тя е успяла да избяга от къщата на Чатауърт, но досега не се е обадила. Братята ти я търсят.